Даниъл Силва
Московска афера (41)

41. Сен Тропе, Франция

След полунощ от Приморските Алпи връхлетя буря и обсади крепостта на Иван Харков в залива Кавалер. Лошото време не успя да събуди Елена Харкова. Последните две безсънни нощи я бяха принудили да вземе два пъти по-голяма доза успокоително от нормалното. Сега тя се събуди неохотно и бавно, като водолаз, който изплува на повърхността от голяма дълбочина. Полежа известно време неподвижно със затворени очи и пулсираща от болка глава, неспособна да заспи отново. Накрая опипа слепешком другата половина на леглото и ръката й погали топлото, меко тяло на момиче. За момент се уплаши, че Иван е бил достатъчно безочлив да вкара Екатерина в леглото им. После отвори очи и видя, че това е Анна. Детето беше с очилата за четене на баща си и драскаше със златната му писалка върху задната страна на някакви бизнес документи. Елена се усмихна въпреки главоболието, което я мъчеше.

— Кажи на Мария да ми донесе cafe au lait^[1]. Голямо cafe au lait.

— В момента съм много заета. Работя, също като татко.

— Поръчай ми кафе, Анна, или ще те набия здравата.

— Но ти никога не ме биеш, мамо.

— Никога не е късно да започна.

Момичето продължи упорито да драска.

— Моля те, Анна, умолявам те. Мама не се чувства добре.

Момичето въздъхна тежко, после, имитирайки баща си до съвършенство, захвърли документите и писалката върху нощното шкафче в изблик на престорен гняв и отметна одеялото. Докато слизаше от леглото, Елена я сграбчи внезапно и я притисна силно към себе си.

— Мислех, че искаш кафе.

— Искам. Но първо искам да те гушна.

— Какво има, мамо? Изглеждаш тъжна.

— Просто те обичам прекалено много.

— И това те прави тъжна?

— Понякога. — Елена я целуна по бузата. — Хайде, върви. И не се връщай без кафе.

Тя затвори отново очи и се заслуша в шума от отдалечаващите се стъпки на дъщеря си. Повей на хладен въздух раздвижи завесите и по стените на спалнята й затанцуваха сенки. Както всички останали стаи в къщата, и тази беше твърде голяма, за да бъде уютна, и сега, останала сама в просторното като пещера помещение, Елена се почувства като в затвор. Тя придърпа завивките чак до брадичката си, за да се почувства по-уютно, и се замисли за Ленинград отпреди разпадането на Съветския съюз. Като дъщеря на високопоставен функционер на Комунистическата партия, тя бе водила живота на привилегированите съветски граждани: специални стоки, изобилие от храна и дрехи, пътувания в чужбина — в други страни — членки на Варшавския договор. Въпреки това, нищо от очарователните й детски години не я беше подготвило за разточителния й живот с Иван. Домове като този не съществуват, бяха й втълпявали в детството — не само съветската система, но и ортодоксалният й баща, който продължи да вярва в комунизма дори когато стана ясно, че царят е гол^[2]. Сега Елена си даде сметка, че са я лъгали през целия й живот — първо баща й, а после и съпругът й. Иван обичаше да се преструва, че този импозантен палат край морето се дължи на капиталистическата му находчивост и упорит труд. В действителност го бе придобил чрез корупция и връзки със старата система. Палатът плуваше в кръв. Понякога Елена виждаше тази кръв в сънищата си. Тя се стичаше като река по безкрайните мраморни коридори и се изливаше на водопади по великолепните стълбища. Кръвта, пролята от хората, които Иван беше въоръжил. Кръвта на децата, принудени да се сражават в неговите войни.

Анна се появи отново, като крепеше несигурно поднос със закуска върху ръцете си. Тя го остави на леглото до майка си и започна да изброява с огромно удоволствие съдържанието му: каничка cafe au lait, две препечени филийки франзела, масло, прясно сладко от ягоди, последните броеве на „Файненшъл Таймс“ и „Хералд Трибюн“. После целуна майка си по бузата и се оттегли. Елена изпи половината от кафето с надеждата, че кофеинът ще премахне главоболието й, после изяде едната препечена филийка. По някаква причина бе необичайно гладна. Когато погледна будилника върху нощното шкафче, разбра защо. Беше почти обяд.

Тя допи бавно останалото кафе и главоболието й постепенно отшумя. С изчезването му мислите й внезапно се проясниха. Елена се замисли за жената, която познаваше под името Сара Кроуфорд. И за Михаил. И за човека, който бе нарисувал такава прекрасна имитация на „Две деца на плажа“ от Мери Касат. Не знаеше със сигурност кои са те, но знаеше, че няма друг избор, освен да се присъедини към тях. Заради невинните, които можеха да загинат, каза си тя. Заради Русия. Заради себе си.

Заради децата…

Нов порив на вятъра раздвижи дългите завеси. Този път с него долетя гласът на мъжа й. Елена наметна копринен халат и излезе на терасата, от която се виждаше плувният басейн и морето. Иван наблюдаваше почистването и отстраняването на щетите от бурята, като крещеше заповеди на служителите по поддръжката, сякаш беше надзирател, а те — каторжници. Елена влезе обратно в спалнята, преди да я забележи, и побърза да се вмъкне в голямата слънчева стая, която съпругът й използваше като кабинет. По неписаните закони на брака им тази стая беше забранена зона и за Елена, и за децата. Той вече я бе посещавал тази сутрин; беше очевидно по миризмата на одеколон, която се носеше във въздуха, и по сутрешните заглавия на новините от Москва, които се сменяха на екрана на компютъра. Два еднакви мобилни телефона лежаха върху кожения бележник на бюрото. Елена наруши всички брачни правила, писани и неписани, като взе един от телефоните и натисна бутона, за да прегледа списъка с последните десет набрани номера. Единият от номерата се повтаряше три пъти: 3064006. Тя избра номера. След десет секунди се чу женски глас, който каза на френски:

— Добро утро. Хотел „Карлтън“. С кого бихте искали да ви свържа?

— С Екатерина Мазурова.

— Един момент.

Още две позвънявания и се чу друг женски глас — по-младежки от първия, който каза на руски, вместо на френски:

— Иван, скъпи, ти ли си? Мислех, че никога няма да ми се обадиш. Може ли да те придружа по време на пътуването, или Елена ще бъде с теб? Иван… Какво има?… Отговори ми, Иван…

Елена прекъсна спокойно връзката. В същия миг зад гърба й се разнесе друг глас — мъжки, напрегнат от стаен гняв, който попита на руски:

— Какво правиш тук?

Тя се обърна с телефона в ръка и видя, че на вратата стои съпругът й.

— Казах на майка ми, че ще й позвъня тази сутрин.

Той отиде до нея и взе телефона от ръката й, после бръкна в джоба на панталоните си и й подаде друг.

— Използвай този — нареди й Иван без повече обяснения.

— Какво значение има кой телефон ще използвам?

Мъжът й пренебрегна въпроса и огледа повърхността на бюрото, за да види дали е пипала нещо друго.

— Спа до късно — каза Иван, сякаш изтъкваше нещо, което бе пропуснала. — Не знам как не се събуди при всичките тези гръмотевици и светкавици.

— Не се чувствах добре.

— Тази сутрин изглеждаш добре.

— Чувствам се малко по-добре, благодаря.

— Няма ли да й се обадиш?

— На кого?

— На майка ти.

Иван беше ветеран в подобни игри и прекалено бърз за нея. Елена внезапно изпита необходимост от повече време и пространство. Тя се шмугна покрай него и се запъти към спалнята с телефона.

— Какво правиш?

Елена му показа телефона.

— Ще говоря с майка си.

— Добре, но вече трябваше да си облечена. Всички ще ни чакат на Старото пристанище в дванайсет и половина.

— Защо? — попита тя, като се престори, че не знае.

— Ще прекараме следобеда на яхтата. Вчера ти казах.

— Съжалявам. Забравила съм.

— Какво правиш още в леглото? След няколко минути трябва да тръгваме.

— Кого си поканил?

Той изреди няколко имена — всички руски и мъжки.

— Не съм сигурна, че ми се идва. Ако нямаш нищо против, ще остана с децата. Освен това ще се забавлявате повече, ако ме няма там.

Той не си направи труда да протестира. Вместо това погледна златния си часовник, сякаш искаше да прецени дали разполага с достатъчно време да вземе Екатерина. Елена се пребори с желанието си да му каже, че тя изгаря от нетърпение да й се обади.

— Какво ще правиш сама цял ден? — попита той нехайно, сякаш не се интересуваше особено от отговора й.

— Ще лежа в леглото и ще чета вестници. После, ако се чувствам достатъчно добре, ще заведа децата в града. Днес е пазарен ден. Знаеш колко много обичат да ходят на пазара.

Пазарът бе представата на Иван за ада на земята. Той направи един последен равнодушен опит да промени решението й, после влезе в банята, за да се избръсне и да вземе душ. Десет минути по-късно, с нови дрехи и напарфюмиран, съпругът й слезе на долния етаж. Елена, все още в леглото, пусна телевизора и превключи на канала, на който можеше да види случващото се в обсега на охранителните камери на входната врата. Съпругът й очевидно очакваше опасен ден във водите край Кот д’Азюр, защото беше взел максимални мерки за сигурност: шофьор и двама телохранители в собствената му кола плюс втора кола с още четирима души. Елена го видя за последен път, докато се качваше на задната седалка на колата си. Той говореше по мобилния телефон и се усмихваше по начина, по който се усмихваше само на Екатерина.

Тя изключи телевизора и мотивирана от последната гледка, спусна крака на пода. Не спирай сега — каза си тя. — Ако спреш, никога няма да събереш смелост да започнеш отново. И каквото и да правиш, не поглеждай назад. Няма да си сама нито за миг. Последните думи не бяха нейни. Бяха й казани от мъжа, когото познаваше под името Михаил. Мъжът, който скоро щеше да й стане любовник.

Сега, докато правеше последните стъпки към предателството, Елена сякаш чуваше инструкциите му отново — тихи, но уверени. Тя се изкъпа в джакузито с размери на плувен басейн, като си пееше тихо — нещо, което не бе характерно за нея. Гримира се внимателно и след няколко опита се спря на прическа, която й се стори подходяща. Пред гардероба изпита същата несигурност, защото изпробва и захвърли половин дузина костюми, преди да се спре на семпла кремава рокля на „Диор“, която Иван й бе купил в пристъп на вина по време на последното си пътуване до Париж. Неодобрените дрехи остави разхвърляни по леглото така, както я бе инструктирал Михаил. Свидетелство за романтична нерешителност, беше го нарекъл той. Видимо доказателство за желанието й да изглежда привлекателна за своя любовник.

В един часа на обяд Елена уведоми Соня и децата, че ще отскочи за няколко часа до града. После нареди на Олег да подготви кола и да вземе необходимите мерки за сигурност. Трафикът по пътя към Сен Тропе беше плачевен, както обикновено; тя уплътни времето си, като се обади на майка си в Москва. Олег, който седеше до нея на задната седалка, не се опита да скрие факта, че подслушва, а Елена не си направи труда да снижи гласа си. Когато разговорът приключи, тя изключи телефона и го пусна в дамската си чанта. Слезе от колата на Авеню дю Марешал и преметна чантата през лявото си рамо, както я бяха инструктирали. Дясното рамо беше знак, че е размислила. Лявото — че е готова да се присъедини към тях.

Елена стигна до югоизточния ъгъл на площад „Карно“, следвана от Олег и Генадий, и навлезе в претъпкания пазар. От сектора, където продаваха дрехи, купи еднакви кашмирени пуловери за Иван и Николай и чифт сандали за Анна, които да заменят онези, които бе забравила при последното им посещение на плажа Пампелон. Даде на Олег да носи покупките, след това се отправи към сергиите с храна в центъра на площада, където спря, за да погледа как един мъж с прошарена коса приготвя рататуй^[3] в най-големия тиган, който някога бе виждала. До нея изникна млада тъмнокоса жена, промърмори няколко думи на английски и изчезна отново в тълпата.

Елена купи половин килограм рататуй и връчи кутията на Генадий, после продължи диагонално през площада към булевард „Луи Блан“. На ъгъла беше паркирано яркочервено „Ауди“ кабриолет. Зад волана му седеше Михаил, вдигнал лице към слънцето, а от стереоуредбата гърмеше американска музика. Елена хвърли дамската си чанта на пасажерската седалка и бързо се качи в колата. Когато аудито потегли рязко, тя гледаше право напред. Ако беше погледнала през рамо, щеше да види Олег, който крещеше по мобилния си телефон със зачервено лице. И Генадий, по-младият от двамата, който тичаше след автомобила, като продължаваше да стиска кутията с рататуй.