Джеймс Патерсън
Крос (98)

96.

Касапина виждаше света пред себе си като през червена пелена, а това обикновено не вещаеше нищо добро за хората. Гневът му нарастваше с всяка изминала минута.

Дявол да го вземе, наистина мразеше Джон Маджоне!

Обстановката донякъде го разсейваше. Някогашният му квартал не бе точно такъв, какъвто го помнеше. И тогава не го харесваше кой знае колко, а сега изобщо не му пукаше за него. Изпълнен с необуздана ярост, премина по Авеню Пи, а след това зави наляво по Бей Паркуей.

Доколкото знаеше, този район все още беше търговският център на Бенсънхърст. Пред очите му се нижеха сгради от червени тухли, в чиито приземни етажи се помещаваха магазини за деликатеси, ресторанти за барбекю, хлебарници. Някои неща никога не се променяха.

В съзнанието му отново проблеснаха откъслечни спомени за месарницата на баща му — всичко беше блестящо и бяло: фризерът с белите емайлирани врати; крушките в метални мрежи на тавана; ножовете, сатърите и касапските триони. Баща му, застанал там, пъхнал ръка под престилката — в очакване синът му да го обслужи.

Подкара направо към Осемдесет и първа улица. Щом пристигна, видя не старата месарница, а нещо по-добро — линкълна на Маджоне! Беше паркиран пред задния вход на клуба. Номер ACF3069. И без това бе напълно сигурен, че е колата на Джуниър.

Грешка.

Но чия — питаше се Касапина, докато продължи по Осемдесет и първа улица. Дали Маджоне беше толкова арогантно копеле, че просто идваше и си отиваше, когато му скимне? Възможно ли бе да не изпитва никакъв страх от Касапина? Никакъв респект… Дори и сега?

Или му е заложил капан…

Може би по малко и от двете.

Съливан спря пред заведението „Дънкин Донатс“ на ъгъла на Осемдесет и шеста и Ню Ютрич. Поръча си чаша черно кафе и сусамен геврек, който се оказва твърде клисав и безвкусен. Може би такава скапана храна си беше нещо обичайно за Средните щати, но подобен боклук нямаше място в Бруклин.

Седеше край масата и наблюдаваше фаровете на колите, които преминаваха по улицата. Искаше му се да влезе най-спокойно в клуба на Осемдесет и първа улица и да открие стрелба. Но това беше само мимолетна фантазия, изпълнена с кръв и насилие.

А той имаше истински план.

Маджоне Джуниър вече беше ходещ мъртвец. А навярно и нещо по-лошо. Мисълта го накара да се усмихне. Той се озърна, за да се увери, че никой не го гледа, не искаше да си помислят, че е откачен. Е, никой не го наблюдаваше.

Всъщност кафето не беше чак толкова лошо. Но геврекът беше отвратителен.