Джеймс Патерсън
Крос (10)

8.

Както всяка сутрин, закарах Мария до работата й в Потомак Гардънс. Беше само на около петнадесет минути път от Четвърта улица, но все пак можехме да останем насаме поне за малко.

Черното порше, в което се возехме, беше последното доказателство за парите, които бях спечелил през трите години частна практика като психиатър, преди да премина на щатна работа към полицейското управление във Вашингтон. Мария караше „Тойота Корола“, която не харесвах особено, но тя си я обичаше.

Тази сутрин, докато се движехме по Джи Стрийт, ми се стори умислена.

— Добре ли си? — попитах я.

Тя се засмя и ми смигна дяволито.

— Да, само съм малко уморена. Просто си мислех за един случай, който консултирах вчера като услуга на Мария Пугач. Става дума за една студентка от университета „Джордж Вашингтон“. Била е изнасилена в мъжката тоалетна на един бар на Ем Стрийт.

Намръщих се и поклатих глава.

— От студент ли?

— Тя твърди, че не, но не иска да каже нищо повече.

— Значи познава изнасилвача — заключих мрачно. Може би е някой неин преподавател.

— Не, Алекс. Момичето се кълне, че не е никой от познатите й.

— Вярваш ли й?

— Мисля, че да. Разбира се, аз съм прекалено доверчива и наивна. Но тя ми се струва мило и добро дете.

Не исках да се меся в работите на Мария. И тя не го правеше спрямо мен. Е, поне се опитвахме.

— Искаш ли да ти помогна с нещо? — попитах.

Жена ми поклати глава:

— Имаш си достатъчно грижи. Днес пак ще говоря с нея, казва се Мариан. Надявам се да я накарам да ми се довери поне малко.

След две минути паркирах пред Потомак Гардънс на Джи Стрийт, между Тринадесета и Пенсилвания авеню. Мария прие да работи тук, отказвайки се от доста по-добре платената си и сигурна работа в Джорджтаун. Мисля, че взе това решение, защото до осемнадесетата си година бе живяла тук, след като бе напуснала Виланова.

— Имам нужда от целувка — прошепна жена ми. — Но истинска, не само докосване по бузата.

Наведох се и я целунах по устните. След това повторих. Прегръщахме се и се целувахме на предната седалка, а аз не можех да спра да мисля колко много я обичам и колко съм щастлив, че е до мен. А най-хубавото беше увереността ми, че и тя изпитва същото.

— Трябва да тръгвам — рече накрая тя и се измъкна от колата, но после бързо се наведе отново към мен: — Може и да не ми личи, но съм щастлива. Толкова съм щастлива.

И пак ми намигна дяволито.

Проследих я как се качва по каменните стъпала на сградата, където се помещаваше службата й. Мразех да я гледам как се отдалечава. Всяка сутрин изпитвах същото чувство.

Почудих се дали ще се обърне, за да разбере дали съм тръгнал. И тя го направи — видя, че още съм там, усмихна се влюбено и ми замаха с ръце. След това изчезна вътре.

Правехме едно и също всяка сутрин, но никога не ни омръзваше. Особено онова нейно дяволито смигване, което сякаш повтаряше думите й: Никой никога няма да те обича като мен.

И за миг не се съмнявах в това.