Джеймс Патерсън
Крос (32)

30.

Старата жена седеше до масата, а пред нея имаше препечена филийка и чаша чай. Изглеждаше слаба и уязвима, но очите й гледаха заплашително.

Горещият чай вдигаше пара. Усещах как Нана също кипи вътрешно. Малкият телевизор бе настроен на местния новинарски канал, който отразяваше последните новини от полицейската акция на Кентъки и Петнадесета улица. Струваше ми се странно да гледам това, което току-що бях преживял.

Нана впери поглед в превръзката на челото ми.

— Само драскотина — успокоих я аз, — нищо страшно, добре съм, всичко е наред.

— Не ми пробутвай тези глупости, Алекс — мрачно ме прекъсна тя. — Не смей да се отнасяш с мен, сякаш съм някаква изкуфяла старица. Куршумът замалко е щял да ти пръсне мозъка и да оставиш трите си бедни деца сирачета. Без майка, без баща. Греша ли? — Нана ме изгледа изпитателно. — Толкова се уморих от всичко това, Алекс. През последните десет години живея в постоянен страх и напрежение. Но този път ми дойде до гуша. Чашата преля. Наистина ми писна. Приключих! Край! Тръгвам си! Да, чу ме съвсем правилно. Напускам и теб, и децата. Напускам!

Вдигнах и двете си ръце в отбранителен жест.

— Нана, бях излязъл с децата, когато получих спешно обаждане. Нямах представа, че ще ме потърсят. Не можех да не вдигна телефона.

— Обадил си се, приел си задачата. Винаги го правиш. Ти го наричаш отдаденост на работата, дълг. А за мен е пълна лудост, безумство.

— Разбери, че нямах избор.

— Имаш, Алекс. Тъкмо в това се различаваме с теб. Могъл си да откажеш и да останеш с децата си. Какво мислиш, че ще ти направят? Ще те уволнят, защото имаш личен живот ли? Затова, че си баща? Ако поради някакво щастливо стечение на обстоятелствата наистина те уволнят, още по-добре.

— Не зная какво биха могли да направят, Нана. Предполагам, че в крайна сметка наистина ще ме уволнят.

— И нима това е толкова лошо? О, забрави! — избухна тя и тръсна силно чашата с чая на масата. — Тръгвам си!

— За бога, това е нелепо, Нана! Напълно изтощен съм. Раниха ме… Е, почти. Ще говорим по-късно, в момента се нуждая от малко сън.

Внезапно тя се изправи и пристъпи към мен. Лицето й бе зачервено от гняв, а очите й приличаха на два горещи въглена. От години не я бях виждал такава, може би откакто бях див и неконтролируем тийнейджър.

— Наричаш всичко това нелепо? Как смееш да ми говориш по този начин?

Нана ме заудря в гърдите с малките си юмручета. Не ме заболя от ударите, а от истината в думите й.

— Съжалявам — побързах да се оправдая, — просто съм уморен.

— Намери си икономка, бавачка, каквото си искаш. Ти си бил уморен? На мен ми писна да съм уморена и болна от тревоги и притеснения за теб!

— Нана, съжалявам. Какво друго искаш да ти кажа?

— Не казвай нищо, Алекс. И без това се уморих да те слушам.

Тя изхвърча от кухнята, без да продума повече. „Е, поне това свърши“, помислих си и се отпуснах на един стол до масата. Чувствах се уморен и безкрайно потиснат.

Но не беше свършило.

След няколко минути Нана се появи отново. Влачеше след себе си стар кожен куфар и пътна чанта на колелца. Мина покрай мен, прекоси дневната и излезе навън, без да издаде нито звук.

— Нана! — извиках, надигайки се с мъка от стола, и затичах след нея. — Спри, моля те, спри! Нека да поговорим!

Когато изскочих от вратата, видях на улицата старо такси, чийто ауспух бълваше облаци. Един от безбройните й братовчеди, Ейбрахам, е таксиметров шофьор. От верандата различих очуканата му таратайка.

Нана се качи в грозното синьо возило и то тутакси излетя с пълна газ.

— Къде отива Нана? — чух зад себе си тъничък гласец.

Обърнах се и вдигнах Али, който се бе промъкнал зад мен на верандата.

— Не знам, приятелче. Мисля, че тя току-що ни напусна.

Той ме погледна ужасено:

— Нана ни напусна?