Джеймс Патерсън
Крос (66)

64.

Когато Майкъл Съливан беше със синовете си, спомените за баща му винаги бяха най-силни. Блестящата белота на месарницата, фризера в дъното, мъжът, който идваше веднъж в седмицата, за да опакова обезкостеното месо, миризмата на ирландското сирене и пресните наденици.

— Хей, давай бе! — извика някой.

Викът върна Съливан в настоящето — на игрището, близо до дома му в Мериленд.

— Този тип въобще не може да удря! Не го бива за нищо! Ама че некадърник! — разнесе се наблизо.

Обикновено Шеймъс и Джими бяха яростните коментатори по време на бейзболните мачове. Най-големият му син — Майкъл-младши, както винаги бе концентриран в играта. Съливан виждаше в яркосините му очи същото желание — да удари стареца си веднъж и завинаги.

Майкъл му се извъртя и полетя в остра дъга. Съливан пое дълбоко дъх и замахна — после чу изплющяването, когато топката се удари в бейзболната ръкавица на Джими. Биваше го, кучият му син!

В другия край на празното игрище, където се упражняваха, настана суматоха. Джими, кетчърът, направи победен кръг около баща си, държейки топката високо във въздуха.

Единствено Майкъл-младши оставаше хладнокръвен и спокоен. Позволи си само лека усмивка, но не напусна могилката на питчъра, не се присъедини към ликуването на братята си.

Не отместваше поглед от стареца си, когото никога досега не бе удрял.

Сетне наведе глава, готов да продължи играта, когато изведнъж спря.

— Какво е това? — попита внезапно и погледна баща си.

Съливан сведе глава и видя нещо да се движи по гърдите му. Червената точка на лазерен мерник.

Мигом се просна на земята.