Джеймс Патерсън
Крос (64)

62.

Същата вечер работих по случая в кабинета си на тавана. Беше доста късно, когато реших, че ми стига за тази нощ.

Слязох на долния етаж и грабнах ключовете си — беше ми станало навик през повечето нощи да се разхождам с новия си мерцедес. Да шофираш такава кола, беше истинска мечта, а седалките бяха удобни като креслата в нашата дневна. Просто включваш радиоуредбата, облягаш се назад и се отпускаш. Прекрасно усещане.

Когато същата нощ най-после си легнах, мислите ми отново отидоха на онова място, което все още имах нужда да посещавам. Спомените за Мария — моето убежище. Меденият ни месец. Може би това бяха десетте най-хубави дни в живота ми. Всичко беше съвсем живо в паметта ми.

Слънцето бе слязло ниско под палмите и сега бавно потъваше зад синята линия на хоризонта. Бях на терасата на нашия хотел. Празното място до мен все още пазеше топлината на Мария, която до преди малко бе лежала до мен.

Сега стоеше пред огледалото.

Истинска красавица.

Беше облечена само по една моя риза и се приготвяше за вечеря.

Винаги се оплакваше, че краката й са прекалено слаби, но аз ги намирах дълги и красиви. Възбуждах се само като ги гледах.

Наблюдавах как Мария прибира лъскавата си черна коса в стегнат кок. Прическата подчертаваше дългата, изящна извивка на врата й. Господи, обожавах тази жена!

— Направи го пак — помолих я.

Тя се подчини, без да каже нито дума.

Когато наклони леко глава, за да си сложи обецата, погледът й срещна моя в огледалото.

— Обичам те, Алекс. — Тя се извърна към мен. — Никой никога няма да те обича като мен.

Погледите ни останаха приковани един в друг, а аз усещах, че мога да чета в душата й. Мислите ни бяха удивително еднакви. Протегнах ръка към нея и казах…