Джеймс Патерсън
Крос (16)

14.

Ненадейната среща с Касапина ме разтърси повече от всичко, което ми се бе случвало досега като полицай. Един убиец бе влязъл в къщата ми. Право в дневната, където бяха децата ми.

И какъв извод трябваше да си направя от това? Предупреждение ли беше? Или просто съм си голям късметлия? Убиецът бе пощадил семейството ми. Но защо изобщо бе нахлул в дома ми?

Следващият ден беше един от най-ужасните в работата ми. Докато една патрулка охраняваше къщата ми, аз трябваше да присъствам на три съвещания заради издънката с Джан Ан-Ло. Носеха се слухове за вътрешно разследване, първото, което щеше да засегне и мен.

Заради тези непредвидени съвещания, плюс допълнителната бумащина и ежедневните ми задачи тази вечер закъснях да взема Мария от Потомак Гардънс. Вече бе тъмно. Чувствах се виновен. Все още не бях свикнал с работата й, а освен това тя отново бе бременна.

Минаваше седем и петнадесет, когато пристигнах в Потомак Гардънс. Но жена ми не ме чакаше отпред както обикновено.

Паркирах и слязох от колата. Запътих се към офиса й, който се намираше на първия етаж, близо до строежа. Ускорих крачки и накрая затичах.

Когато я видях да излиза от вратата, внезапно всичко си дойде на мястото. Голямата й чанта бе пълна с документи и не можеше да се затвори, в ръцете си държеше втора купчина папки.

При все това, щом ме видя, тя ми се усмихна и ми махна. Почти никога не се ядосваше на грешките, които правех — като например да закъснея да я прибера от работа с повече от половин час.

Не ме беше грижа колко сантиментално или старомодно беше, но винаги се вълнувах да я видя. За мен на първо място бяха Мария и семейството ми, а работата ми идваше след това. Струваше ми се, че съм постигнал идеалния баланс.

— Алекс! Алекс! — радостно извика тя и ми махна с ръка, докато тичах към нея.

Двама типове от квартала, които тя явно познаваше, се бяха облегнали на оградата. Извърнаха се към нас и ни се присмяха подигравателно.

— Хей, красавице! — извиках й. — Извини ме, че закъснях!

— Не се притеснявай. Аз също имах работа — отвърна ми и подвикна на едно от хулиганчетата: — Хей, Рубън! Ревнуваш ли, момче?

Той се засмя:

— Иска ти се, Мария. Ще ти се аз да съм с теб, а не той.

— Да бе, как не. Мечтай си!

Целунахме се, но не се задълбочихме много, защото се намирахме пред сградата, където работеше, а и тези типове ни наблюдаваха. После взех чантата и папките й и се запътихме към колата.

— Толкова си мил, Алекс — усмихна ми се тя.

— Ще понеса и теб, ако пожелаеш.

— През целия ден ми липсваше — рече тя и отново се усмихна. Сетне зарови лице в рамото ми. — Толкова те обичам.

Тя някак се отпусна в прегръдката ми.

После чух изстрелите. Две далечни, глухи изпуквания, които в първия миг дори не ми направиха впечатление. Дори не бях сигурен откъде дойдоха. Така и не видях стрелеца.

— О, Алекс — прошепна Мария.

После притихна и остана неподвижна. Не знаех дали диша.

Преди да осъзная какво се случва, тя се изплъзна от ръцете ми и се свлече на тротоара. Сграбчих я ужасен, вдигнах я, опитах се да я закрия с тялото си.

Тогава видях кръвта, която изби по блузата й. Извиках, понесох я на ръце и хукнах към колата.

Кръвта, обагрила гърдите й, попи в дрехите ми. Мисля, че крещях нещо, но не съм сигурен какво точно се случи, след като осъзнах, че Мария е ранена тежко.

Зад мен тичаха Рубън и другият хлапак. Може би искаха да ми помогнат. Не знаех дали изобщо нещо би могло да спаси Мария. Страхувах се, че тя издъхва в ръцете ми.