Джеймс Патерсън
Крос (19)

17.

Моята баба стоеше в коридора, водещ към двете малки спални на апартамента. През цялото време ме беше наблюдавала, скръстила ръце пред гърдите си. Нямах представа дали съм говорил на глас. Нана излъчваше твърдост. Изглежда, напълно се владееше.

— Мисля, че ти и децата трябва да дойдете да живеете у дома, на Пета улица. Къщата е достатъчно голяма, Алекс. Така ще е най-добре оттук нататък.

— За какво ще е най-добре? — попитах, малко смутен от думите й, особено след като Джени писна в ухото ми.

— Нуждаеш се от помощ за децата — продължи тя.

— Искам да ти помогна и ще го направя.

— Ще се справим сами. Само ми дай малко време да се окопитя.

Нана не ми обърна внимание и продължи:

— Аз ще бъда с теб, Алекс, и с децата. Отсега нататък ще е така.

Приближи до мен и ме прегърна силно със слабите си старчески ръце.

— Обичам те повече от живота си — прошепна тя и додаде: — Обичах и Мария. На мен тя също ми липсва. Обичам и тези бебета, Алекс.

И двамата плачехме — и тримата плачехме, скупчени един до друг в малката дневна на апартамента ни. Нана беше права за едно — това място не можеше да бъде повече наш дом. Твърде много спомени, свързани с Мария, живееха тук.

— А сега ми дай Джени — каза тя и това не беше молба. Пое ревящото бебе в ръце и бавно го залюля. Тази твърда жена, висока малко над метър и петдесет, бе отгледала и мен самия, откакто на десет години останах сираче.

Нана потупа Джени по гръбчето и бебето най-неочаквано се оригна. И двамата се усмихнахме, въпреки мъката, която изпитвахме.

— Не подхожда много на истинска дама — прошепна Нана. — А сега, Джанеле, престани с този ужасен рев. Веднага!

Джени тутакси я послуша.

Това беше началото на нашия нов живот.