Джеймс Патерсън
Крос (82)

80.

Положението съвсем не беше весело. С бърза крачка, Майкъл Съливан се запъти към мястото на Кю Стрийт, където бе паркирал кадилака си. Всъщност това бе възможно най-лошото развитие на нещата, което можеше да си представи. Изглежда, напоследък всичко се бе обърнало против него.

Седна зад волана и внимателно обмисли ситуацията.

Коя ли от жертвите му можеше да е пропяла? Явно е дала доста точно описание на полицията. Заключи, че в момента го атакуват от две страни едновременно — от вашингтонската полиция и от мафията. Какво да правя?, замисли се той.

Остана доволен, когато част от решението се оформи в главата му. Дори се изпълни с въодушевление — очертаваше се нова игра. Ново завъртане на рулетката.

Ченгетата си мислеха, че знаят как изглежда, което би могло да му създаде сериозни неприятности, но в същото време да ги направи прекалено самоуверени.

Грешка.

Особено ако предприеме ответни ходове. А той смяташе незабавно да го стори.

Първата част от плана му го отведе на Вашингтон Авеню, близо до Блу Али — право там, където си спомняше, че се намира малката бръснарница на Руди. Имаше свободен стол. Съливан се настани и пожела подстригване и бръснене.

Беше вълнуващо да си представи как ще изглежда след това, дали ще хареса новата си външност.

След десетина минути си помисли: Свалете превръзките, д-р Франкенщайн. Дребничкият, закръглен бръснар изглеждаше доволен от работата си.

Ако си оплескал нещата, мъртъв си. Не се шегувам, Руди, каза си Касапина. Ще те нарежа на филийки с най-острия ти бръснач. Да видим какво ще каже „Уошингтън Поуст“ по въпроса!

Новият му образ в огледалото го изненада приятно!

— Не е толкова зле, харесва ми — ухили се той. — Струва ми се, че малко приличам на Боно.

— Сони и Шер — този Боно^[1] ли имате предвид? — попита Руди Тъпака. — Не знам, господине. Мисля, че изглеждате по-добре от Сони Боно. Нали знаете, че той вече не е между живите.

— Няма значение — махна с ръка Съливан, плати, добави бакшиш и изхвръкна от бръснарницата.

Следващата стъпка бе посещение на Капитолийския хълм във Вашингтон.

Винаги бе харесвал този район, действаше му освежаващо и възбуждащо. Представата на повечето хора за Капитолия се свеждаше до елегантните стълби и тераси откъм западната страна. Но откъм източната, зад Капитолия, Върховния съд и сградата на Библиотеката на Конгреса се намираше оживен район, който Касапина отлично познаваше. Спомни си, че и преди е минавал по този път.

Прекоси Линкълн Парк, който представляваше впечатляваща гледка с купола си, открояващ се сред оголените клони на дърветата.

Изпуши една цигара, докато преповтаряше плана си. Беше застанал пред странния Паметник на освобождението^[2], изобразяващ роб, трошащ оковите си, докато Линкълн чете Декларацията за освобождението на робите^[3].

Според мнозина Линкълн бил добър човек. Според Касапина — много лош. Чудно защо, питаше се той.

Минути по-късно проникна в къщата на Си Стрийт. Просто знаеше, че това е кучката, която е пропяла за него. Усещаше го интуитивно, но много скоро щеше да знае със сигурност.

Откри Мина Съндърланд в малката уютна кухня. Беше по домашни пантофи, облечена с джинси и снежнобяла тениска. Приготвяше си спагети, докато отпиваше от чаша с червено вино. Сладка като розова пъпка, каза си Касапина.

— Липсвах ли ти, Мина? Защото ти ми липсваше. И знаеш ли какво, почти бях забравил колко си хубава.

„Но повече няма да те забравя, скъпо момиче. Този път си нося фотоапарат, за да те снимам. В крайна сметка ще станеш звездата на специалната ми фотографска колекция. О, да, наистина си звезда!“

Замахна със скалпела.