Джеймс Патерсън
Крос (61)

59.

Тъкмо бях приключил с последния сеанс за деня и преглеждах старото досие на Мария, когато на вратата неочаквано се почука. Кой беше сега?

Отворих и видях Сампсън.

По мишницата си стискаше картон с дванадесет бири „Корона“, който изглеждаше смешно малък за габаритите му. Нещо бе станало.

— Съжалявам — рекох, — но не пия по време на работа.

— Добре де. Тогава ще се наложи да се отдам на самотно пиянство с въображаемите ми приятели.

— Е, след като видях колко много се нуждаеш от терапия, този път ще направя изключение — размислих аз.

Отстъпих, за да му дам път да влезе, а той ми подаде изстудената бира. Определено нещо ставаше. Сампсън никога досега не бе идвал в офиса ми.

— Добре си се подредил — отбеляза той. — Аз бих могъл да допринеса за очовечаване на обстановката с някое увивно растение или друга джаджа.

— Само не ми избирай произведение на изкуството — ужасих се аз.

Тридесет секунди по-късно „Комодорс“ озвучаваха офиса ми — изборът беше на Сампсън, — а самият той се пльосна на кушетката, която хлътна под тежестта му.

— Познаваш ли Ким Стафорд? — атакува ме той точно когато отпивах от бирата.

Въпросът му ме смая дотам, че едва не се задавих. Ким беше последната ми пациентка за деня. Възможно бе Сампсън да я е срещнал в коридора, но нямах ни най-малка представа откъде знае коя е.

— Защо питаш? — Отпих втора голяма глътка.

— Ами, аз съм детектив от полицията. Току-що я видях отвън. Човек трудно може да не я забележи. Тя е гаджето на Джейсън Стемпъл.

— Джейсън Стемпъл ли? — Сампсън го бе казал така, сякаш трябваше да знам кой е. В известен смисъл аз наистина го познавах, макар и не лично, нито по име.

Зарадвах се, когато Ким дойде за още сеанси. Категорично отказа обаче да ми разкрие кой е годеникът й, въпреки че той продължаваше да я пердаши.

— Стемпъл работи в Шесто управление — поясни Сампсън. — Струва ми се, че постъпи в полицията, след като ти напусна.

— Значи е ченге! — Бях учуден.

— Да. Макар че никак не му завиждам. Напоследък там е доста тежко.

Зави ми се свят, а стомахът ми едва не се преобърна. Джейсън Стемпъл е полицай?

— Как върви случаят „Джорджтаун“? — попитах аз навярно за да отклоня Сампсън от темата.

— Нищо ново — отвърна той. — Срещнах се с три от четирите жертви, но все още съм доникъде.

— Значи никоя от тях не иска да говори дори след това, което им се е случило? Трудно е да се повярва. Не смяташ ли, Джон?

— Прав си — кимна той. — Жената, с която приказвах днес, капитан от армията, ми призна, че изнасилвачът е отправил заплахи към семейството й. Дори само това бе повече, отколкото възнамеряваше да ми разкрие.

Довършихме бирите си мълчаливо. Мислите ми се люшкаха между случая на Сампсън и този на Ким Стафорд и нейния годеник полицай.

Сампсън допи последната глътка от бутилката си, надигна се и ми подаде друга.

— Остава ми да разговарям с още една жена… — въздъхна той, — адвокатка, която също е била изнасилена. Още една възможност да се опитам да разчупя този костелив орех.

Оох, започва се!, помислих си. Сега ще вземе да ме уговаря…

— Какво ще кажеш за понеделник следобед?

Завъртях се в стола, за да погледна в тефтера с ангажиментите си върху бюрото.

Отворих втората бира. През дървените капаци се процеждаше дълга ивица светлина и аз я проследих, сетне се извърнах отново към мястото, където седеше Сампсън. Гледаше ме с онзи негов познат, тежък поглед. Единият от прякорите му беше Планинеца, а другия — Двойния Джон.

— По кое време в понеделник? — попитах накрая.

— В три следобед. Ще дойда да те взема. — Протегна се и чукна бутилката с бира в моята. — Знаеш ли, току-що се изръсих със седем долара.

— Какво намекваш? — недоразбрах аз.

— Толкова струва картонът с дванадесетте бири — поясни Сампсън. — Щях да взема само шест, ако знаех, че си толкова лесен.