Джеймс Патерсън
Крос (71)

69.

Отне му известно време, докато придобие обща представа за двора и къщата на плажа. Вътре не се забелязваше особено движение, но беше ясно, че семейството си е у дома: Данте, две малки деца и — поне доколкото Съливан можеше да различи от наблюдателния си пункт — готина млада съпруга, хубава италианска блондинка.

Но нямаше посетители, нито пък някъде се виждаше охрана. Или с две думи — истинско порядъчно семейство. Това означаваше, че огнестрелните запаси в къщата се ограничават до пистолета на Данте Ричи. Но каквото и да бе оръжието му, едва ли можеше да си съперничи достойно с деветмилиметровия автоматичен пистолет на Съливан. Или със скалпела му.

Въпреки хладното време, той се потеше под якето, даже тениската му се бе навлажнила. Дори океанският бриз не можеше да го разхлади. Само търпението му помагаше да запази самообладание. Или както си мислеше — професионализмът му. Без съмнение го бе наследил от баща си, оригиналния Касапин, който, ако не нещо друго, беше търпеливо копеле.

Накрая се запъти към къщата на плажа. Мина покрай лъскавия черен ягуар, паркиран на площадка от светлобежови тухли, и влезе в една от гаражните клетки, където бял ягуар си съперничеше с черния.

Виж го ти, Данте, май не страда от излишна скромност…

Касапина взе от работния тезгях в дъното на гаража тежък ковашки чук с къса дръжка. Претегли го на ръка и го вдигна. Щеше да свърши работа. Страхотно! Боже, обичаше инструментите, също като своя старец.

Ако искаше едната му ръка да е свободна за автоматичния пистолет, трябваше да замахне с лявата по предното стъкло на ягуара.

Вдигна чука, разкрачи се и удари с все сила по стъклото — истински Марк Макгуайър^[1]!

Алармата тутакси писна, точно както желаеше.

Съливан незабавно излезе в предния двор, на половината път до главното шосе. Пристъпи в сянката на кичестия червен дъб, който също като него изглеждаше не на място тук. Пръстът му бе на спусъка, но остана неподвижен. Още никаква стрелба. Нека Данте реши, че е някой нещастен местен крадец. Това щеше да го накара да изскочи навън и проклинайки да се втурне към гаража.

След секунда остъклената предна врата се разтвори със замах и се удари в стената на къщата. В мрака светнаха два лъча от прожектор.

Съливан присви очи на светлината. Виждаше Данте на предната веранда — с пистолет в ръка. По къси плажни шорти. Мускулест и в добра физическа форма, но какво от това? Какво самодоволно и самовлюбено копеле беше този тип!

Грешка.

— Кой, по дяволите, е там? — изкрещя той към тъмния двор. — Попитах — кой е там? Най-добре започни да тичаш!

Съливан се усмихна. Това ли беше тежката артилерия на Джуниър? Новият Касапин? Този смотаняк в уютното си гнезденце на плажа? Този надут тъпак по плажни шортички и джапанки?

— Хей, аз съм Майкъл Съливан! — извика Касапина в отговор.

Излезе от сянката, направи лек поклон и изстреля първия откос към верандата, преди Данте да разбере какво става. А и откъде можеше да предположи? На кого би му стискало да се противопостави на страшния гангстер, обитаващ тази къща?

— Това е само за начало! — изрева Касапина, докато куршумите надупчиха корема и гърдите на Данте. Мафиотът се свлече на колене, измери Съливан с кръвнишки поглед, после падна по лице.

Касапина продължи да натиска спусъка, обсипвайки с куршуми двата ягуара. Посипа се облак от натрошени стъкла. По скъпите шасита на колите се нанизаха множество дупки в права линия. Добра работа.

Когато спря да стреля, чу викове откъм вътрешността на къщата. Жената и децата на мафиота пищяха с все сила. С два бързи откоса пръсна прожекторите на предната веранда.

Сетне пристъпи към къщата със скалпел в ръка. Щом приближи тялото, разбра, че Данте Ричи е мъртъв. Въпреки това го претърколи по гръб и нанесе десетина удара със скалпела по лицето му.

— Нищо лично, Данте — измърмори Съливан. — Но не си новия Касапин.

После се накани да тръгва. Данте Ричи бе получил посланието му. Много скоро щеше да го получи и Маджоне Джуниър.

Тогава от прага на входната врата се разнесе женски глас.

— Ти си го убил! Копеле! Ти си убил моя Данте!

Съливан се обърна и видя жената на мафиота с пистолет в ръка. Беше дребничка и много хубава, висока не повече от метър и петдесет.

Тя стреля наслуки в тъмнината. Не знаеше как, дори не можеше да държи правилно оръжието. Но явно притежаваше нещо от горещата кръв на Маджоне.

— Върни се в къщата, Сесилия! — извика Съливан. — Или ще ти пръсна черепа!

— Ти си го убил! Ти, мръсна отрепко! Гаден кучи син! — Тя слезе от верандата и пристъпи в двора.

Плачеше и крещеше в несвяст, но приближаваше към него. Глупачка.

— Ще те убия, негоднико! — Следващият й куршум рикошира в бетона на малкия басейн за птици, само на около метър вдясно от Съливан.

Гласът й се извиси в остър писък. Приличаше на вой на ранено животно.

Тогава нещо у нея се пречупи и тя се втурна по алеята за коли. Стреля още два пъти, преди Съливан да изпрати два куршума в гърдите й. Жената се строполи, сякаш се бе сблъскала със стена. Тялото й се разтърсваше в предсмъртни конвулсии. Касапина наряза и нея.

Когато се качи в колата си, се чувстваше много по-добре. Беше доволен от себе си. Дори нямаше нищо против дългия обратен път. Подкара с пълна скорост по магистралата, отвори прозорците и с цяло гърло запя заедно с Боно.