Джеймс Патерсън
Крос (86)

84.

Нана вдигна телефона в кухнята, където семейството се бе събрало, за да помага в приготвянето на вечерята. Всички имахме задачи — от беленето на картофи до правенето на богата салата и подреждането на сребърните прибори върху масата за вечеря. Напрегнах се, когато телефонът иззвъня. Сега какво, да не би Сампсън да е открил нещо за Касапина?, помислих си.

— Здравей, скъпа, как си? — заговори Нана в слушалката. — Как се чувстваш? О, радвам се да го чуя. Ей сега ще ти го дам. Алекс е при мен и реже зеленчуци. О, да, много е добър. Но ще стане още по-добър, след като чуе гласа ти.

Досетих се, че е Кайла, затова се обадих от дневната. Докато вдигах слушалката, се запитах кога се бяхме превърнали в семейство, което има телефони във всяка стая, да не говорим за мобилните, с които напоследък Деймън и Джени ходеха на училище.

— Как си, скъпа? — изрекох, като се опитвах да имитирам напевния глас на Нана. После подвикнах на малобройната си, но любопитна публика, която се кикотеше и си шушукаше: — Затворете телефона в кухнята!

— Дочуване, Кайла! — пропя домочадието ми в един глас.

— Дочуване, Кайла — додаде и Нана. — Всички те обичаме. По-скоро оздравявай!

Когато най-сетне затвориха, Кайла рече:

— Аз съм добре, възстановявам се много бързо. Почти оздравях и много скоро ще съм готова отново да сритам нечий задник.

Усмихнах се. Обля ме топла вълна само като слушах гласа й.

— Е, хубаво е, че отново си станала заядлива — подхвърлих шеговито.

— Аз също се радвам да те чуя, Алекс. Както и децата и Нана. Съжалявам, че миналата седмица не се обадих. Баща ми не беше много добре, но вече се оправи. А и ти ме познаваш, свърших малко работа на благотворителни начала в квартала. Както знаеш, просто мразя да ми плащат за лекуване.

Настъпи кратка пауза, но аз побързах да я запълня с въпроси за семейството на Кайла, за живота в Северна Каролина, където и двамата бяхме родени. След няколко минути се поуспокоих от неочакваното й обаждане и влязох в обичайния си тон.

— Наистина ли си добре? — попитах я. — Вярно ли е, че почти си оздравяла?

— Да. Доста неща ми се избистриха. Имах време да помисля и стигнах до заключението, че ми е нужна промяна. Алекс, обмислям възможността да не се връщам във Вашингтон. Исках да поговоря с теб, преди да го съобщя на някой друг.

Стомахът ми се сви, сякаш се намирах във високоскоростен асансьор. Подозирах нещо подобно, но въпреки това решението й ме изненада.

— Тук има да се свърши толкова много работа — продължи да говори Кайла. — Пълно е с болни хора. А и аз съм забравила колко хубаво, колко спокойно и умиротворяващо е това място. Съжалявам, май не се изразявам особено добре.

Реших да поразведря разговора.

— Наистина не се изразяваш добре, но това ви е недостатъкът на вас, учените.

Кайла въздъхна дълбоко.

— Алекс, мислиш ли, че греша? Разбираш какво намеквам, нали?

Щеше ми се да й кажа, че дяволски много греши, че трябва да се втурне презглава към Вашингтон, но не можех да се заставя да го изрека на глас…

— Кайла, единствено ти знаеш кое е най-доброто за теб. Никога не бих се опитал да повлияя върху решението ти. Знам, че не мога дори и да го искам.

— Поне си честен — рече тя. — Наистина аз трябва да реша кое е най-доброто за мен. Това е в характерите и на двама ни.

Продължихме разговора още малко, но когато затворих телефона, имах ужасното усещане, че току-що съм я изгубил. Защо не й казах, че имам нужда от нея? Защо не настоях да се върне във Вашингтон колкото се може по-скоро? Защо не й признах, че я обичам?

След вечерята се качих на тавана — моето спасително убежище, и се опитах да забравя всичко, заравяйки се в старите доклади от времето на смъртта на Мария. И отново потънах в спомените… Мария ми липсваше повече от всякога, опитвах се да си представя какъв щеше да бъде животът ни, ако бе жива.

Минаваше един след полунощ, когато най-после слязох на пръсти долу. Отново се промъкнах в стаята на Али и тихичко легнах до моето сладко, унесено в сън момче.

Хванах внимателно малката му ръчичка и промълвих само с устни:

— Помогни ми, мъниче.