Джеймс Патерсън
Крос (26)

24.

Определено разбирах защо Нед Махони ме бе повикал.

По приблизителна оценка във фабриката за преработка на хероин имаше повече от сто и петдесет килограма отрова на стойност около седем милиона долара по цени на дребно. Ченгета, изправени срещу ченгета. Изглежда, нямаше печеливш ход за никого от замесените в ситуацията.

Нито бандитите, нито момчетата от Специалния отряд даваха признаци, че ще се предадат. Освен това не позволяваха на нито една от работничките, затворени на четвъртия етаж, да си тръгне. Разполагахме с имената и приблизителната възраст на някои от тях — бяха между петнадесет и осемдесет и една годишни. Бяха все жени, които не можеха да си намерят друга работа било заради езиковата бариера, или заради липса на квалификация, но им се налагаше по някакъв начин да си изкарват хляба.

Както и останалите, и аз не можех да намеря евентуално разрешение на задачата или алтернативен план. Може би заради това към десет часа реших да се поразходя малко извън ограждението. Да проясня мислите си. Може би щеше да ми хрумне нещо, ако се измъкна за малко от затвореното пространство.

По улиците се бяха събрали стотици зяпачи, бяха се струпали също репортери и телевизионни екипи. Поех по Ем Стрийт, пъхнал ръце в джобовете.

На едно място цареше особено оживление. Хора, живеещи наблизо, и случайни минувачи даваха интервюта. Канех се да отмина, потънал в мислите си, когато чух една жена да нарежда през сълзи:

— Вътре са затворени мои близки, моя кръв и плът! Но никой не го е грижа! Никой не дава и пет пари за тях!

Спрях се и се заслушах. Жената не беше на повече от двадесет години и беше бременна. Като гледах издутия й корем, реших, че всеки момент може да роди.

— Баба ми е на седемдесет и пет — продължаваше да говори тя. — Работи в лабораторията, за да могат децата ми да посещават католическото училище. Казва се Росарио. Тя е почтена жена, не заслужава да умре.

Изслушах още няколко емоционални изявления, повечето на роднини на работници от лабораторията. Както и две на съпруги и деца на наркопласьори, затворени в сградата. Едно от хлапетата беше едва дванадесетгодишно.

Накрая се върнах отново зад огражденията, във вътрешния периметър, и отидох да търся Нед Махони.

Открих го в компанията на някакви мъже с вид на чиновници. Той и капитан Моран бяха застанали пред един от шефските микробуси. Обсъждаха дали да изключат електрическото захранване на сградата.

— Хрумна ми една идея Нед — казах му.

— Е, крайно време беше — въздъхна той.