Джеймс Патерсън
Крос (28)

26.

Знаех, че необичайната ми идея е като изстрел в тъмното, но си струваше да се опита, ако така можеха да се спасят няколко човешки живота. А и на никого не му бе хрумнало нещо по-добро.

Затова в полунощ зад плътната редица полицейски коли и микробуси, паркирани в другия край на Петнадесета улица, наредих микрофони. Ако не друго, поне изглеждаше впечатляващо, особено с десетките телевизионни камери, разположени наоколо.

През следващия час водех членовете на семействата пред камерите, за да разкажат историите си и да помолят мъжете в сградата да сложат оръжие и да излязат навън или поне да пуснат работничките от лабораторията. Призоваваха ги да се предадат, защото в противен случай много от хората щяха да загинат. Някои от историите наистина бяха затрогващи и аз видях как някои сред любопитната тълпа се разплакаха, докато слушаха.

Момче говореше, че на футболния мач в неделя баща му трябвало да бъде съдия. Майка напомни за сватбата, насрочена за следващата седмица. Бременно момиче бе дошло, за да отправи молба към своя приятел наркопласьор да се предаде. И двамата бяха осемнадесетгодишни.

Тогава отвътре ни отговориха — в сградата прозвучаха изстрели.

Стрелбата продължи около пет минути. Нямахме представа какво се бе случило. Знаехме само едно — думите на близките не бяха успели да трогнат сърцата на обичаните от тях хора.

Никой не излезе. Никой не се предаде. Нед ме дръпна настрани:

— Всичко е наред, Алекс. Може би все пак спечелихме малко време.

Ала това не беше резултатът, на който се надявахме.

В един и половина капитан Моран изключи микрофоните. Явно отвътре никой нямаше да излезе. Те бяха взели решението си.

Малко след два часа началниците решиха, че момчетата от Отряда за спасяване на заложници ще нахлуят първи в сградата. Щяха да ги последват полицаите от управлението, но не и членове на Специалния отряд. Беше крайно решение, но така бе напоследък във Вашингтон заради зачистилите терористични набези. Ченгетата вече не искаха да си губят времето с преговори, от които обикновено нищо не излизаше.

Двамата с Нед Махони щяхме да сме част от първия екип, който щеше да влезе вътре. Заехме позиции на Четиринадесета улица, точно зад обсадената сграда.

Повечето от хората ни крачеха неспокойно, разговаряха, опитваха се да се съсредоточат.

— Положението никак не е розово — рече Нед. — Момчетата от Специалния отряд знаят какви са плановете ни. Очакват да атакуваме.

— Познаваш ли някои от тях? — попитах го.

Нед поклати глава.

— Обикновено не ни канят на едни и същи партита.