Джеймс Патерсън
Крос (81)

79.

Касапина беше в Джорджтаун, за да изпусне малко насъбралата се „пара“ — иначе нещата можеше да не се развият много добре, когато се прибере при Кейтлин и децата и отново се отдаде на обикновения си и почтен живот. Всъщност преди доста време бе осъзнал, че му доставя удоволствие да води двойствен живот. Но кой, по дяволите, не би бил доволен?

Може би на дневен ред беше поредната игра „Червена светлина, зелена светлина“. Защо не? Войната с Маджоне беше доста напрегната.

Участъкът от Кю Стрийт, по който крачеше забързано в момента, беше приятно местенце — с дървета от двете страни на улицата и редица хубави къщи. Виждаха се дори и някои по-големи постройки, приличащи на резиденции. Районът бе населен предимно с богаташи и паркираните коли говореха достатъчно красноречиво за стандарта и вкусовете на тези, които живееха тук: няколко мерцедеса, един „Рейндж Роувър“, БМВ, „Астън Мартин“, едно-две лъскави нови бентлита.

Наоколо бе твърде оживено, хорската глъч огласяше къщите. Идеално за днешната му цел. Със слушалки на ушите, Касапина се наслаждаваше на един шотландски състав. После спря музиката и придоби сериозен вид.

В къщата на ъгъла на Тридесет и първа и Кю Стрийт явно се подготвяше някакво вечерно парти. Отпред бе спрял микробус на някаква фирма за кетъринг, а портиерът пробваше дали уличните лампи светят. Блещукат, блещукат.

В този миг Касапина чу ритмичното потракване на дамски токчета. Подканващият, възбуждащ звук идваше някъде отпред по тротоара, покрит с тухлени плочи, който се виеше покрай улицата като огърлица.

Най-сетне видя гърба на жената — привлекателен и строен екземпляр, с дълга черна коса, която се спускаше до кръста. Дали не бе ирландка, красива сънародничка? Не можеше да определи със сигурност. Но ловът бе започнал и много скоро щеше да узнае доста неща. Имаше чувството, че вече контролира съдбата й, че тя му принадлежи.

Приближаваше все повече към жената с гарвановочерни коси, като в същото време оглеждаше малките странични алеи, търсейки подходящо място. Изведнъж съзря магазин. Какво беше това? Изглеждаше някак не на място в този богаташки квартал.

„Базар Сара“ — гласеше табелата над вратата.

В този миг чернокосата жена хлътна вътре.

„Ловът продължава“ — помисли си Касапина и самодоволно се ухили. Обожаваше подобни игри — опасна криеница на котка и мишка, чиито правила определяше той. Ала усмивката му мигом угасна — видя нещо в магазина на Сара, което никак не му бе по вкуса.

Сред вестниците, подредени върху стойката, съзря броеве от „Уошингтън Поуст“. И внезапно си спомни, че в този квартал живее Боб Удуърд^[1], но това не беше големият проблем.

Касапина видя собствения си лик, приблизителна скица, разбира се, но твърде правдоподобен негов портрет. Отгоре на всичко се намираше на първа страница, точно под главата на вестника.

— Мили боже — изуми се той. — Станал съм известен.