Джеймс Патерсън
Крос (116)

114.

Двамата със Сампсън гледахме как Касапина приближава колата. Наистина беше умен и предпазлив, но може и да не беше чак толкова добър, колкото се смяташе. Движеше се бързо, ниско приведен, готов за евентуална атака.

След миг щеше да установи, че е застрелял вързоп дрехи и две възглавници, купени от местния търговски център.

Ние със Сампсън се бяхме притаили на около тридесетина метра в гората зад колата, по която той току-що бе стрелял.

— Алекс, ти ще кажеш какво да правим оттук нататък — прошепна Сампсън.

— Не го убивай, Джон — отвърнах. — Освен ако не се наложи. Само го повали.

— Както кажеш, Алекс — кимна приятелят ми.

Сетне настана една малка лудница.

Касапина внезапно се завъртя, но не в нашата посока, а в противоположната!

Какво, по дяволите, беше това, какво ставаше?

Съливан гледаше към гъстата горичка на изток — съвсем не към мястото, откъдето приближавахме ние със Сампсън. Вниманието му изобщо не бе насочено към нас.

Чуха се два бързи изстрела и някой изохка в далечината.

Мярна се за миг мъж в черни дрехи и се свлече на земята. Кой беше този? После още петима притичаха от гората на север. Носеха малки пушки, автомати, дори едно „Узи“, доколкото можах да различа.

Кои бяха тези типове?

— Хвърли оръжието! ФБР! — извика единият, сякаш в отговор на въпроса ми.

Не му повярвах.

— От мафията са! — казах на Сампсън.

— Сигурен ли си?

— Да.

И тогава се започна масова стрелба, все едно се намирахме по улиците на Багдад, а не в спокойната и затънтена провинция на Масачузетс.