Джеймс Патерсън
Крос (14)

12.

Следващата вечер Съливан все още беше във Вашингтон. Знаеше съвсем точно какво си мисли Джими Бомбето, но приятелят му беше твърде предпазлив и прекалено се страхуваше за оцеляването си, за да попита: Имаш ли представа какво, по дяволите, правиш? Защо все още сме във Вашингтон?

Е, в интерес на истината, той имаше. Караше откраднат „Шевролет Капри“ с тъмни стъкла по улиците на столичния квартал, известен като Саутийст. Търсеше конкретна къща, готов да убие отново. И всичко това заради Мариан. И нейната голяма уста.

Помнеше адреса наизуст и предполагаше, че вече е съвсем наблизо. Трябваше да направи още един удар и тогава двамата с Джими можеха да напуснат Вашингтон.

— Улиците тук ми напомнят за дома — промърмори Джими, докато се взираше през предното стъкло. Опитваше се гласът му да звучи безгрижно, сякаш наистина се шляят просто така. Но след стрелбата в китайския квартал това не му се удаваше много.

— И защо? — попита ехидно Касапина. Знаеше какво ще каже Джими, винаги знаеше. В интерес на истината предсказуемостта на партньора му през повечето време му действаше успокоително.

— Всичко се разпада направо пред очите ти — въздъхна философски Бомбето. — Също като в Бруклин. И си има причина защо е така. Виждаш ли ваксаджийчетата, дето висят на всеки ъгъл? Кой, по дяволите, би искал да живее тук? И то по този начин?

Майкъл Съливан се усмихна хладно. Джими понякога изпадаше в мрачни настроения и му лазеше по нервите.

— Ако поискат, политиците могат да оправят цялата тази бъркотия — рече Касапина. — Няма да е толкова трудно.

— Ах, Майки, ти си такава мека душичка. Може би трябва да се кандидатираш за сенатор. — Бомбето поклати глава и се обърна, уж да погледне през страничния прозорец. Знаеше, че не бива да прекрачва определени граници.

— Аха, и ти всъщност не се питаш какво правим още тук — изгледа го насмешливо Касапина. И не си мислиш, че съм най-шантавият човек в Америка? Може би ти се иска да скочиш от колата и да се затичаш към „Юниън Стейшън“, за да вземеш влака за Ню Йорк, а Джими?

Продължаваше да се усмихва, така че Бомбето реши също да се засмее. Направи го предпазливо. През изминалите няколко години той бе видял как Съливан убива с усмивка двама от техните „приятели“ — единия с бейзболна бухалка, а другия с френски ключ. Трябваше постоянно да внимава.

— И така, какво правим тук — престраши се да попита той накрая. — След като вече би трябвало да сме в Ню Йорк…

Касапина сви рамене.

— Търся къщата на едно ченге.

Бомбето притвори очи.

— О, Господи! Ама защо точно ченге? — Дръпна периферията на шапката си по-ниско на челото, сякаш искаше да се скрие в нея.

Касапина отново сви рамене, но се развесели.

— Довери ми се. Нима някога съм те издънвал? Да помниш някога да съм прекалявал?

Този път и двамата се разсмяха. Дали Майкъл Съливан някога бе прекалявал? По-щур въпрос от този едва ли можеше да има.

Отне му още двадесетина минути, за да открие къщата, която търсеше. Беше на два етажа и изглежда, наскоро бе пребоядисана. По первазите на прозорците отвън имаше саксии с цветя.

— Ченгето тук ли живее? — оживи се Джими. — Всъщност мястото си го бива, добре се е уредил.

— Да, но аз мисля да се намеся и да му създам малко бъркотия. Може би ще използвам триона си. Ще направя някоя и друга снимка.

Бомбето потръпна.

— Мислиш ли, че е добра идея? Сериозно се съмнявам…

Касапина го погледна подигравателно:

— Знам, че се съмняваш. Виждам как мозъкът ти вече се е задръстил от шубе.

— Как се казва ченгето? — едва успя да попита Джими. — Не че има значение…

— Името му е Алекс Крос — отвърна Съливан.