Джеймс Патерсън
Крос (119)

117.

Никой не помръдваше. Може би две секунди? Какво щеше да стане сега?

Кейтлин притискаше двете по-малки момчета в прегръдките си. Най-голямото стоеше до нея с решително изражение, готово да я защити. Удивително приличаше на баща си. Помолих се да не се изправи между мен и Съливан.

— Аз съм Алекс Крос — извиках на Съливан. — Ти дойде веднъж в дома ми. След това уби жена ми. През деветдесет и трета, във Вашингтон.

— Зная кой си! — отвърна Съливан. — Не съм убил жена ти. Знам точно кого съм разстрелял.

След това хукна с все сила към гората. Прицелих се в гърба му — сега бе моментът… Но не дръпнах спусъка. Не можех да го направя.

Не и в гръб. Не и пред жена му. Не и пред децата.

— Татко! — изкрещя отново едно от момчетата, докато двамата със Сампсън се втурнахме след баща му.

— Тичай, татко! Тичай!

— Той е убиец, Алекс — задъхано изрече Сампсън, докато бягахме по избуялата трева и се препъвахме в камъни и коренища. — Трябва да го унищожим. Длъжни сме. Не бъди милостив към дявола.

Нямах нужда от напомняне. Нямаше да се размекна.

Но не стрелях, когато трябваше. Не ликвидирах Касапина, когато имах възможност.

В гората беше тъмно, но под лунната светлина различавахме форми и фигури. Може би все пак щяхме да успеем да го видим, но той нас също.

Пълна безизходица. Тази нощ обаче един от нас щеше да умре. Знаех го и се надявах да не съм аз. Всичко трябваше да приключи сега. Продължи прекалено дълго.

Чудех се накъде тича той — дали има резервен изход за бягство, или ни готви засада…

Не го видяхме, докато не стигнахме до първата редица дървета. Може би беше прекалено бърз, а може и да бе поел в друга посока. Доколко добре познаваше гората? Дали в този миг ни наблюдаваше… Готов за стрелба…

Накрая мярнах тичаща фигура пред нас. Трябваше да е Съливан! Освен ако не беше последният от мафиотите, останал жив.

Който и да беше, не стрелях, защото дърветата ми пречеха.

Задъхах се, сигурно от напрежението и стреса, защото всъщност бях в добра форма. Преследвах кучия син, който бе убил Мария. Бях го мразил повече от десет години и бях копнял за този ден. Дори се молех да дойде.

А не го застрелях…

— Къде е той? — Сампсън се бе озовал до мен.

Нямаше и следа от Касапина, не чувахме бягащи стъпки.

После долових и рева на двигател… „Какъв двигател в гората?“, помислих си.

Внезапно два снопа светлина прорязаха тъмнината — две пламтящи очи, насочени право към нас.

Една кола се носеше насреща ни, а Съливан или някой друг, който отлично познаваше горската пътека, бе приведен над волана.

— Стреляй! — изкрещя Сампсън. — Алекс, стреляй!