Джеймс Патерсън
Крос (112)

110.

Двамата със Сампсън не бяхме идвали в Масачузетс от няколко години. Тогава преследвахме лудия убиец с името Господин Смит в акция с кодовото название „Котка и мишка“. Господин Смит навярно беше един от най-умните и коварни психопати, с които дотогава си бяхме имали работа. Той едва не ме уби. Така че не би могло да се каже, че докато пътувахме в колата на Сампсън от Вашингтон към Бъркшир, се бяхме отдали на особено хубави спомени.

По пътя спряхме да хапнем в ресторанта на братовчед ми Джими Паркър — „Червената шапка“ в Ървингтън, Ню Йорк. Вкусната храна разнообрази деловото ни пътуване. Бяхме сами, без подкрепление, което да ни пази гърба. Все още не знаех какво ще правя, ако открия Касапина. Ако вече не бе избягал.

По пътя слушахме записи на Лорън Хил^[1] и Ерика Баду^[2] и не говорихме много за Майкъл Съливан. Поне не докато не стигнахме до края на магистралата в Кънектикът и не пресякохме границата с Масачузетс.

— И така, какво правим тук, Джон? — наруших мълчанието аз, най-после преминавайки на въпроса.

— Както винаги, преследваме лошото момче — отвърна той. — Нищо не се е променило, нали? Убиец и изнасилвач. Ти си Ловеца на дракони. Аз те придружавам.

— Само ние двамата, така ли? И няма да се обадим в местната полиция? Никакво ФБР? Знаеш, че току-що пресякохме границата на щата.

Сампсън кимна.

— Предполагам, че този път е лично. Или греша? Освен това той заслужава да умре, ако се стигне дотам, което никак не е изключено. И вероятно ще стане.

— Прав си, лично е. Никога не е било по-лично. Всичко започна доста отдавна и трябва най-после да свърши. Но…

— Никакво „но“, Алекс. Ние трябва да го довършим.

Изминахме следващите няколко километра в мълчание. Но трябваше да обсъдя по-подробно със Сампсън детайлите.

— Не смятам само да му отмъстя, ако го открием. Не съм някой, който търси саморазправа, Джон.

— Зная това — кимна Сампсън. — Зная кой си, Алекс. Ако изобщо някой знае. Нека да видим какво ще стане, може би той дори не е тук.

Около два часа същия следобед пристигнахме в град Флорида. След това се отправихме да търсим къщата, където се надявахме най-после да приключим веднъж завинаги с Майкъл Съливан. Вече усещах как напрежението ме обзема. Отне ни още половин час, докато открием мястото с изглед към реката в полите на планината. Огледахме къщата. Видя ми се пуста. Дали някой отново не бе предупредил Съливан?

И ако е така, кой би могъл да го стори? Дали той наистина не участва в програма за защита на свидетели? ФБР ли го пазеше? Те ли го бяха осведомили, че искаме да го заловим?

Отправихме се към центъра на града и обядвахме в ресторант от веригата „Денис“. Докато се справяхме с яйцата и картофите, Сампсън не беше особено разговорлив.

— Добре ли си? — попита той накрая, след като донесоха кафето.

— Ще бъда по-добре, ако го пипнем. Прав си, че това трябва да свърши.

— Тогава да вървим и да го направим.

Така че се върнахме при къщата. Малко след пет часа едно комби пое по алеята за коли и спря точно отпред. Той ли беше? Наистина ли най-после бяхме открили Касапина? Три момчета слязоха от задната седалка, последвани от шофьора — хубава, тъмнокоса жена. Беше очевидно, че са семейство и се разбират добре. Размениха си закачки на моравата, после нахлуха шумно в къщата.

Носех снимка на Кейтлин Съливан, но нямаше нужда да я погледна, за да разбера, че е тя.

— Този път сме попаднали на правилното място — казах на Сампсън. — Тази жена е Кейтлин, а това са синовете на Касапина.

— Ако останем тук, той ще ни види — отбеляза приятелят ми от детинство. — Не е някой надрусан малоумник, който ще се остави да го хванат.

— Тъкмо на това разчитам — кимнах.