Джеймс Патерсън
Крос (52)

50.

Майкъл Съливан не можеше да се прибере у дома при семейството си в Мериленд, не и след това, което току-що бе направил с Бени Фонтана и приятелката му. Беше прекалено възбуден, кръвта му кипеше. В съзнанието му отново се редуваха сцени от месарския магазин на стареца му в Бруклин — големия сандък, пълен със стърготини, теракотените плочки на пода, ръчния трион, острите ножове, блестящите сатъри, куките за месо във фризера.

Помота се известно време из Джорджтаун, търсейки си белята в лицето на подходяща партньорка. Обичаше вълнението на лова. Особено му се нравеше дамите да са адвокатки, учени с магистърска степен, професори или библиотекарки. Харесваше очилата им, закопчаните до горе дрехи, консервативните им прически. Допадаше му тяхната самоувереност, убедеността им, че винаги контролират ситуацията.

Обичаше да ги кара да губят самообладание, докато самият той изпускаше малко пара и се освобождаваше от стреса, нарушавайки правилата на тъпото общество.

Джорджтаун беше подходящо място за подобен лов. Всички други жени, които бе зърнал по улицата, му се сториха малко скучни. Не че по това време на нощта имаше голям избор. Но пък и той не се нуждаеше от прекалено разнообразие, трябваше му само някоя подходяща… И му се струваше, че вече я бе видял. Или поне така смяташе.

Приличаше на адвокатка, облечена в изискан строг костюм, предназначен да впечатли околните. Токчетата й потракваха отчетливо по тротоара.

Меките подметки на маратонките „Найк“ на Съливан бяха почти безшумни. С лице, полускрито под качулката на якето си, той не се отличаваше от поредния любител на джогинга, излязъл да потича късно през нощта на спокойствие в квартала си. Ако някой случайно го зърнеше, щеше да си помисли тъкмо това.

Но никой не го гледаше. Най-малкото госпожица Туийди^[1]. Туийди Бърд, помисли си той с усмивка. Грешката е нейна.

Тя продължи да крачи забързано, пъхнала под мишница кожената си чантичка и стискайки куфарче, все едно носеше в него ключа към „Кода на Да Винчи“^[2]. Вървеше от външната страна на тротоара — разумно за жена, която се движи сама по улиците късно през нощта. Единствената й грешка беше, че не се оглеждаше достатъчно. Та и не забеляза мъжа, излязъл да потича, който ситнеше зад нея.

А подобни грешки могат да бъдат смъртоносни.

Съливан се скри в сянката на една сграда, когато Туийди мина под уличната лампа. Хубави крака и страхотен задник, помисли си той. А и не носеше венчална халка на лявата ръка.

Високите токчета продължиха да потракват ритмично още някое време, докато най-после тя забави ход и спря пред една къща от червени тухли. Хубаво местенце. Съдейки по външния вид на сградата, тя бе една от онези големи семейни домове, вдигнати в началото на деветнадесети век, които по-късно бяха преустроени и превърнати в просторни апартаменти.

Жената извади ключовете от чантата си още преди да стигне до входната врата, а Съливан се подготви за действие. Бръкна в джоба си и измъкна някакъв лист хартия, навярно квитанция от химическо чистене. Всъщност нямаше значение какво е.

Тя отключи и отвори вратата, но в същия миг той й извика приятелски:

— Извинете, госпожице! Вие ли изпуснахте това?