Джеймс Патерсън
Крос (120)

118.

Съливан бе скрил този автомобил в гората може би за подобни ситуации. Прицелих се и стрелях няколко пъти.

Но тъмния седан продължаваше да се носи към нас. После внезапно намали. Дали го бях улучил?

Затичах се напред, препънах се в някакъв камък и изругах. Вече не мислех какво да направя и какво не, исках само всичко да свърши.

Тогава видях Съливан да се прицелва в мен, проврял пистолета си през строшеното стъкло. Стори ми се, че устните му се извиха в презрителна усмивка. Приведох се, когато изстрелът проехтя. Той стреля още веднъж, но не ме улучи.

След това потегли с пълна газ. Пъхнах пистолета си в колана, отскочих встрани и се хвърлих върху багажника на колата. Вкопчих се в страничните ръбове и притиснах лице към студения метал.

— Алекс! — изкрещя Сампсън зад мен. — Скачай оттам!

Не го послушах, не можех.

Касапина ускори, но на пътя му имаше прекалено много дървета и камънаци, които му пречеха да се движи по-бързо. Колата се удари в някаква скала, подскочи и предницата й заора в тревата. Ударът едва не ме събори на земята, но успях да се задържа върху капака.

Съливан натисна рязко спирачки.

И се обърна назад. За частица от секундата двамата се взирахме един в друг. Виждах кръвта, която се стича по лицето му. Навярно го бях улучил, когато стрелях по стъклото.

Той вдигна пистолета си и натисна спусъка, но аз се претърколих от багажника и паднах тежко на земята.

После се изправих на колене, вдигнах пистолета си и се прицелих в колата.

Стрелях два пъти към страничния прозорец. Крещях към Съливан… към Касапина… или който и да беше, по дяволите, че го искам мъртъв, че аз ще бъда този, който ще го убие.

Всичко трябваше да свърши.

Точно тук. Точно сега.