Джеймс Патерсън
Крос (65)

63.

Беше нещо прочувствено, но сега не можех да си спомня какво точно.

Надигнах се — съвсем сам в леглото, изтръгнат внезапно от мястото, на което се бях пренесъл в любимото си полубудно, полусънно състояние. Спомените ми се бяха препънали в бяло петно.

Подробностите от медения ни месец в Барбадос винаги са били кристално ясни в паметта ми. Защо сега не можех да си припомня какво бях казал на Мария?

Часовникът на нощното шкафче показваше два и петнадесет.

Бях напълно буден.

Моля те, Господи! Тези спомени са единственото, което ми остана. Всичко, което имам. Не ми отнемай и тях.

Светнах лампата.

Вече бе немислимо да остана в леглото. Излязох в коридора с намерението да сляза долу и да посвиря на пианото.

На площадката спрях с ръка върху перилото. Открехнатата врата на стаята на Али ме прикова на място.

Влязох вътре и от прага се загледах в моето малко момче.

Представляваше малка купчинка под завивките, от единия край на които се подаваше босото му краче.

Тънкият лунен лъч върху стената бе достатъчен, за да видя лицето му. Веждите му бяха смръщени, сякаш бе потънал в мисли, точно както изглеждах понякога и аз самият.

Когато се промъкнах под завивките, той се сгуши до гърдите ми и завря глава в ръката ми.

— Здравей, татко — рече сънено.

— Хей, мъниче — прошепнах, — заспивай.

— Лош сън ли сънува? — попита детето.

Усмихнах се. Това беше въпросът, който му бях задавал безброй пъти в миналото. А сега думите се връщаха обратно — като изгубена част от мен самия.

Той ми даваше моите думи, а аз му дадох тези на Мария.

— Обичам те, Али. Никой никога няма да те обича така, както те обичам аз.

Моето момче не помръдна, навярно отново бе заспало. Останах да лежа така, обгърнал рамото му с ръка, докато дишането му не се върна към спокойния си ритъм. И по някое време, потопен в топлината на детското телце, отново почувствах, че съм заедно с Мария.