Джеймс Патерсън
Крос (59)

57.

Когато стана на петнадесет години, Майкъл Съливан престана да търпи издевателства от страна на когото и да било. Всички в семейството знаеха, че дядо му Джеймс има пистолет, който крие в долното чекмедже на скрина в спалнята си. Един следобед през юни, когато училището му дойде до гуша, Съливан се вмъкна в стаята на дядо си и открадна пистолета.

През остатъка от деня се мота из квартала с оръжието, затъкнато в колана на панталоните му, скрито под широката риза. Нямаше желание да го показва, но много му харесваше да е у него. Този пистолет завинаги промени живота му и от кораво хлапе го превърна в непобедим мъж.

Съливан се шля по улиците до осем вечерта, сетне пое по Куентин Роуд към месарския магазин на баща си. Пристигна точно когато баща му се канеше да затворя.

Песен на Елтън Джон огласяше улицата. Майкъл я бе надул нарочно на касетофона в колата си, защото неговият старец ненавиждаше това парче. А той искаше да го застреля на фона на най-омразната му мелодия.

Вратата на месарницата бе отворена и когато влезе вътре с плавна стъпка, баща му дори не вдигна глава, сигурно го беше видял през витрината.

Край вратата се мъдреше обичайната метална стойка с броевете на „Ирландско ехо“. Всичко си беше на проклетото място, чисто и спретнато. И в същото време — пълна мръсотия.

— К’во искаш? — изръмжа баща му.

Метлата, която държеше, имаше острие, с което да остъргва мазнината от пода. Тъпа и отвратителна работа, която Съливан мразеше.

— Какво ще кажеш да си поговорим — попита синът.

— Майната ти. Зает съм да изкарвам прехраната.

— О! Така ли? Като стържеш пода? — Ръката му се стрелна мълниеносно.

Това бе първият път, когато удари баща си. Направи го с пистолета, по слепоочието. После го цапардоса отново по носа. Огромният мъж изпъшка и се строполи върху дървените стърготини и мазните парчета месо на пода.

— Знаеш колко лошо мога да те нараня, нали? — наведе се Майкъл над него. — Помниш ли това изречение, Кевин? Аз — да. Докато съм жив, няма да го забравя.

— Не ме наричай Кевин, никаквецо.

Синът го удари още веднъж с дръжката на пистолета. После го срита в слабините и той простена от болка.

Майкъл огледа магазина с презрение. Изрита стойката с бутилките сода „Макнамара“ просто защото му се искаше да ритне нещо. Опря пистолета в челото на стареца си и дръпна предпазителя.

— Моля те — простена баща му, а очите му се разшириха от шок и ужас. Сякаш току-що бе осъзнал какво представлява синът му. — Не, не го прави. Недей, Майкъл!

Момчето дръпна спусъка — чу се силно изщракване на метал.

Но оглушителната експлозия не последва. На пода не плисна кръв. Настана пълна тишина, като в църква.

— Някой ден… — обеща той на баща си. — Не днес, а когато най-малко го очакваш и когато най-малко ще ти се иска да умреш, ще те убия. И ще умреш мъчително. И не от раздрънкан пистолет като този.

С тези думи синът излезе от месарницата и се превърна в Касапина от Слиго. Три дни преди Коледа, когато вече беше на осемнадесет години, той се върна и уби баща си. И както му бе обещал, не използва пистолет. Послужи си с един от собствените му ножове за месо. А след това направи няколко снимки за спомен.