Джеймс Патерсън
Крос (105)

103.

Същата нощ се върнах във Вашингтон. По пътя си мислех за оня афоризъм, че животът е това, което ти се случва, докато си твърде зает да кроиш планове.

Исках да видя децата и Мама Нана. Имах и пациентите, които разчитаха на мен и имаха час за следващия ден. Нана винаги мърмори, че за мен най-важното е да помагам на хората, нарича го „твоето проклятие“. И навярно е права.

Виждах съвсем ясно лицето на Майкъл Съливан, лекия му поклон. Мисълта, че е все още на свобода, ме убиваше. Според ФБР мафията вече бе обещала награда от един милион долара за главата му и още един за семейството му. Продължих да тая подозрението, че Касапина може би е информатор на Бюрото или на полицията и че едните или другите го закрилят. Но не знаех със сигурност и едва ли някога щях да узная.

Една вечер след изчезването на Съливан, след като децата си бяха научили уроците, аз седях пред пианото на предната веранда и свирех на Джени и Деймън. Продължих до десет часа. След това с децата разговаряхме за майка им. Време беше.