Джеймс Патерсън
Крос (94)

92.

Джон Маджоне беше горд мъж. Понякога прекалено парадираше с положението си и ставаше твърде самонадеян, но не беше глупак и определено действаше много внимателно. Преценяваше съвсем трезво и настоящата ситуация. Срещу него се бе изправил един побъркан убиец, на всичкото отгоре и ирландец, който баща му някога бе използвал. Но дори и неговият шантав старец се бе опитал да елиминира Майкъл Съливан, след като бе открил колко опасен и непредсказуем е той. Сега работата трябваше да бъде свършена, при това незабавно.

Съливан все още бе на свобода и Маджоне го знаеше. Затова предвидливо беше преместил семейството си от дома си в Саут Бруклин в добре охранявана къща в Минеола, Лонг Айланд. Той също живееше сега с тях.

Къщата бе тухлена, в колониален стил, близо до брега, разположена на глуха улица. Маджоне разполагаше със собствен кей на канала и бързоходна яхта — „Сесилия Тереза“, наречена на името на първото му дете.

Въпреки че мястото бе известно, оградата и входът бяха недостъпни, а донът беше удвоил охраната си. Бе убеден, че е подсигурил защитата на семейството си. В крайна сметка Касапина действаше сам. Какво толкова можеше да стори единак като него?

Маджоне смяташе по-късно същата сутрин да отиде на работа и да се отбие както обикновено в любимия си клуб в Бруклин. Беше важно да го виждат. А освен това беше сигурен, че всичко е под контрол. Беше получил и уверенията на хората си, че Съливан много скоро ще бъде мъртъв. Семейството му — също.

В единадесет сутринта Маджоне плуваше в басейна на двора. Вече бе направил тридесет дължини и възнамеряваше да прибави още петдесет.

Мобилният телефон върху шезлонга край басейна започна да звъни.

Наоколо нямаше никого, затова накрая босът излезе от водата и ядосано грабна апаратчето:

— Да! Какво!

— Маджоне — разнесе се мъжки глас в слушалката.

— Кой, по дяволите, се обажда? — попита мафиотският бос.

— Майкъл Съливан, шефе. Дръзко копеле съм, нали?

Маджоне не можеше да повярва, че този луд има наглостта отново да го безпокои. Но бързо овладя нервите си и предложи:

— Мисля, че е по-добре да поговорим.

— Ние вече говорим — прекъсна го Касапина. — Сещаш ли се как започна всичко? Ти изпрати убийците си след мен. Първо във Венеция. След това дойдоха в къщата ми в Мериленд. Стреляха по децата ми. После цъфнаха във Вашингтон. Защо? Защото си мислиш, че съм превъртял убиец ли? Ти си превъртял убиец, Джуниър! Ти си този, който трябва да бъде очистен!

— Слушай, Съливан… — заплашително заговори босът.

— Не, ти ме слушай, тъп задник — отново го прекъсна Касапина. — В този момент в крепостта ти пристига пратка за теб. Провери я, шефе. Идвам, не можеш да ме спреш! Нищо не може да ме спре, никой! Опитай се да го запомниш! Аз съм най-лудото копеле, което някога си срещал! Ние пак ще се видим.

След тези думи Касапина затвори.

Маджоне бързо навлече хавлията си и закрачи към входната порта. Не можеше да повярва на очите си — отпред беше спрял микробус за доставки на „Федерал Експрес“!

Това означаваше, че побърканото копеле Съливан сигурно в момента наблюдава къщата. Възможно ли беше? Наистина ли това, което току-що му бе казал, се случваше?

— Винсент! Марио! Довлечете си задниците тук! — изрева Маджоне на бодигардовете си, които се появиха тичешком откъм кухнята със сандвичи в ръка.

Босът нареди на един от хората си да отвори пратката — още там, край басейна.

— Снимки са, господин Маджоне — провикна се бодигардът след няколко изнервящи минути. — Ужасно красиви гледки.