Джеймс Патерсън
Крос (104)

102.

— Какво, по дяволите, прави той тук? — възкликна Сампсън.

До колата — от моята страна, стоеше не някой друг, а самият Тони Мулино. Наистина, какво правеше той тук, в Монтаук, по дяволите?

Спуснах бавно прозореца.

— Можеше да бъде и Майки — рече той, леко наклонил глава. — Ако беше така, и двамата вече щяхте да сте мъртви.

— Не, ти щеше да си мъртъв — увери го Сампсън. Устните му се разтеглиха в усмивка и той свали глока си. — С Алекс още преди две минути те видяхме да идваш в огледалото за обратно виждане.

Аз не го бях видял, но беше добре да знам, че Сампсън все още пази гърба ми. Защото май започвах вече да губя концентрация.

Мулино потри ръце.

— Тази вечер е кучешки студ. — Изчака, но след като не реагирахме, повтори: — Казах, че е дяволски студено, замръзнах тук, отвън.

— Влизай в колата — подканих го.

— Обещаваш ли да не ни застреляш в гръб? — опита се да се подсигури Сампсън.

Мулино вдигна ръце. Изражението му беше озадачено или по-скоро тревожно. Понякога бе трудно да се определи.

— Дори не съм въоръжен. В живота си не съм носил оръжие.

— Може би не е зле да започнеш, особено с тези приятелчета, дето ги имаш — посъветва го Сампсън. — Помисли си над предложението ми, братле.

— Добре, братле — съгласи се Мулино и се изсмя злобно, което ме накара да си припомня кой всъщност е той.

Неочакваният ни посетител отвори вратата на колата и се плъзна на задната седалка. Въпросът защо е дошъл тук и какво иска продължаваше да не ми дава мира.

— Той няма да дойде, нали? — попитах го, след като Мулино затръшна вратата.

— Не, няма да дойде — отвърна убедено. — Никога не е смятал да го прави.

— Ти ли го предупреди?

Наблюдавах го в огледалото за обратно виждане. Беше присвил очи. Нещо в поведението му издаваше нервност, някакво притеснение. Явно нещо не беше наред.

— Нямаше нужда да го предупреждавам. Като човек, който разчита единствено на себе си, Майк умее да се грижи за безопасността си. — Гласът му бе тих, почти шепнеше.

— Обзалагам се, че е така — кимнах.

— И какво стана, Антони? — включи се в задушевния ни разговор Сампсън. — Къде е приятелчето ти сега? Защо си тук вместо него?

Гласът на Мулино прозвуча, сякаш иде изпод земята. Не можах да схвана какво казва.

Нито пък Сампсън. Той се извърна леко към него:

— Я повтори. Чу ли ме? Говори членоразделно!

— Тази вечер той е убил Джон Маджоне — рече Мулино. — Отвлякъл го е и после го е нарязал. Отдавна се готвеше за това.

В колата настъпи пълна тишина. Съмнявам се, че нещо би могло да ме изненада повече. Чувството, че са ни измамили, напълно се оправда.

— Откъде знаеш? — попитах го накрая.

— Живея в квартала. Понякога Бруклин прилича на малко провинциално градче. Всъщност винаги е бил такъв. А и Майкъл ми се обади, след като си свършил работата. Искаше да сподели.

Сампсън се извърна към него.

— Значи няма да дойде тук, за да вземе семейството си. Не се ли бои за тях?

Продължавах да наблюдавам Мулино в огледалото за обратно виждане.

— Това не е неговото семейство — рече той. — Дори не ги познава.

— Чия е къщата тогава?

— Не зная кои са. Той си ги е избрал — просто семейство, което прилича на неговото.

— За него ли работиш? — продължих да го разпитвам.

— Не. Но бяхме добри приятели. Аз бях този, който се боеше той да не пострада. А Майк винаги ме е защитавал, затова му помогнах. Ако се наложи, бих го направил отново. По дяволите, аз му помогнах да убие стареца си.

Сампсън го гледаше с леден поглед. Най-сетне попита:

— Защо дойде?

— Той ме накара — призна Мулино.

— Защо?

— Ще трябва да питаш него. Може би защото обича да се покланя, след като си свърши работата. Това му е обичай, знаеш го. Прави поклон. Едва ли би искал да го видиш.

— Вече съм го виждал — мрачно поклатих глава.

Мулино отвори задната врата на колата, кимна ни и слезе. После изчезна в нощта.

Както и Касапина.