Джеймс Патерсън
Крос (39)

37.

В последно време партньор на Сампсън беше двадесет и осем годишен детектив на име Марион Хандлър. Беше едър почти колкото Сампсън. И определено не беше Алекс Крос. Живееше с една едрогърда, но с ограничен умствен багаж мажоретка.

— Аз съм неустоим бързак, пич — обичаше да се хвали той на Сампсън, без никаква следа от самоирония или скромност.

Да си в обществото на самовлюбения детектив, беше изморително и потискащо. Човекът си беше направо глупав. Но което беше по-лошо, сякаш се гордееше с това и се перчеше с постоянните си изцепки.

— Аз ще се погрижа за този — обяви Хандлър, когато стигнаха до верандата на къщата на Джамети.

Четирима други детективи, единият с тежка щанга в ръка, вече ги чакаха пред вратата. Те погледнаха Сампсън.

— Искаш да си начело ли? Няма проблем, Марион, действай — рече той, а сетне додаде: — Първи вътре, първи в моргата. — Обърна се към детектива с щангата:

— Разбий вратата! Детектив Хандлър влиза пръв.

След два удара с щангата входната врата зейна. Тутакси се включи алармата и детективите нахлуха.

Сампсън надникна в тъмната кухня, но там нямаше никого. Навсякъде се виждаха нови уреди. По пода бяха пръснати CD-та и играчки. Явно в къщата имаше деца.

— Джамети е долу — каза Сампсън на останалите. — Той вече не спи със съпругата си.

Детективите забързаха по извитите дървени стълби в другия край на коридора. Не бяха изминали повече от двадесет секунди откак влязоха в къщата. Щом стигнаха сутерена, нахлуха в първата врата, която видяха.

— Полиция! Горе ръцете, Джамети! — изгърмя гласът на Марион Хандлър.

Лоената топка беше бърз. Надигна се и се сви в другия край на огромното легло. Беше нисък и космат мъж, с голям корем, в средата на четиридесетте. Изглеждаше замаян или може би дрогиран. Но външният му вид не можеше да заблуди Джон Сампсън — мъжът беше коравосърдечен убиец.

Красиво голо момиче с дълга руса коса и светла кожа все още лежеше в леглото. Опита се да покрие малките си гърди и обръснатите срамни части. Сампсън знаеше, че се казва Полина Срока и идва от Полша. Бяха му донесли, че тя ще бъде тук. Според слуховете Джамети бил лудо влюбен в русата красавица, която преди шест месеца докарал от Европа. Според източниците на Сампсън Лоената топка бе убил най-добрата приятелка на момичето, защото тя отказала да прави анален секс с него.

— Ти няма защо да се страхуваш — каза Сампсън на Полина. — Ние сме от вашингтонската полиция. Ти не си мой проблем.

— Само си дръж устата затворена! — изкрещя гангстерът на момичето, което изглеждаше объркано и уплашено. — Не им казвай нито дума! Нито дума, Поли! Предупреждавам те!

Сампсън беше много по-бърз, отколкото можеше да се предположи по външния му вид. Хвърли Джамети на пода и го закопча с белезниците като младо биче на родео.

— Не казвай нито дума! — продължи да вика Джамети, въпреки че лицето му бе притиснато към килима.

— Не говори с тях, Поли! Предупреждавам те! Чуваш ли ме?

Момичето изглеждаше жалко и безпомощно, докато напразно се опитваше да се покрие с някаква мъжка риза, която му бе дал един от детективите.

Накрая зашепна с треперещ глас:

— Той ме кара да правя каквото поиска. Причинил ми е какви ли не лоши неща. Сещате се какво искам да кажа — всичко, което можете да си представите. Едва ходя… Аз съм на четиринадесет години.

Сампсън се извърна към Хандлър.

— Погрижи се за останалото, Марион. Махни го от очите ми. Не искам да докосвам тази гадина.