Джеймс Патерсън
Крос (76)

74.

— Алекс Крос ли е на телефона?

— Да — отвърнах. Не познах гласа от другия край на линията, беше някаква жена.

— Обажда се Ани Фолк.

— Ани! — възкликнах леко засрамен. — Здравей, как си?

С нея бяхме добри познати. Синът й беше една или две години по-голям от Деймън. Ани беше лекар в спешното отделение на болница „Сан Антонио“.

— Алекс, аз съм в болницата…

Изведнъж направих връзката и сърцето ми подскочи.

— Нана ли…

— Не е за Нана — рече тя. — Не знаех на кого другиго да се обадя. Става дума за Кайла Коулс. В спешното е.

— Кайла ли? — сепнах се аз. — Какво става? Тя добре ли е?

— Не зная, Алекс. Все още не мога да ти съобщя нищо конкретно. Макар че положението й не е никак розово.

Това не беше отговорът, който очаквах да чуя.

— Ани, какво се е случило? Поне това можеш ли да ми кажеш?

— Не знам съвсем точно. Изглежда, някой я е нападнал.

— Какво? — Почти крещях в телефона, изпаднал в паника. Обзе ме мрачно предчувствие.

Деймън излезе в коридора и се втренчи в мен с широко отворени, изпълнени със страх очи. Поглед, който бях виждал прекалено често в тази къща.

— Мога само да ти кажа, че е била намушкана с нож. Два пъти, Алекс. Жива е.

Намушкана? Нозете ми се подкосиха от тази дума, но не я изрекох на глас. Преглътнах с усилие. Все пак беше жива.

— Алекс, не бива да говоря за това по телефона. Можеш ли да дойдеш колкото е възможно по-бързо в болницата?

— Тръгвам.