Джеймс Патерсън
Крос (100)

98.

Наблюдавахме. Чакахме. Бездействахме. Беше отново като в старите дни, но вече бяхме свикнали.

Двамата със Сампсън седяхме в колата на по-малко от стотина метра от къщата в село Монтаук, разположено по крайбрежието на Саут Форк от Лонг Айланд. Вероятността съвсем скоро да пипнем Касапина ме изпълваше все повече и повече с въодушевление. В същото време не можех да се преборя с натрапчивото чувство, че нещо не е наред.

Може би дори знаех точно какво: никога досега Съливан не е бил залавян. Дори не са се доближавали до него. На какво основание си мислех, че ще успеем сега?

Защото бях Ловеца на дракони и бях успял да заловя много други убийци? Защото някога бях Ловеца на дракони? Защото накрая се възцаряваше справедливост и престъпниците трябваше да бъдат заловени, особено този, който уби жена ми. Е, по дяволите, животът не е чак толкова справедлив. Научих го в мига, в който Мария се свлече и издъхна в ръцете ми.

— Не смяташ, че ще дойде тук, нали? — попита Сампсън. — За това ли си мислиш? Предполагаш, че отново е побягнал, че отдавна се е изнесъл оттук?

— Не, не е точно това — отвърнах замислено. — Не става дума дали Съливан ще дойде, или не. Не зная какво точно ме притеснява, Джон. Просто имам усещането… все едно някой ни е измамил.

Сампсън се намръщи.

— Кой ни е измамил? Защо?

— За нещастие не знам отговора на нито един от тези два логични въпроса.

Имах някакво странно предчувствие. Едно от моите прочути предчувствия, които обикновено се оказваха верни, макар и невинаги.

Слънцето вече залязваше. Захладня. Наблюдавах двама рибари край океана, проблясващ през дърветата. Мъжете бяха обути във високи непромокаеми ботуши и неопренови панталони. По това време на годината навярно бяха дошли на лов за малки делфини. Торбите със стръв и харпуните бяха закачени към коланите им, а върху бейзболната шапка на „Ред Сокс“ на единия бе прикачена миньорска лампа. Беше много ветровито, а това е идеалното време за добър улов. Поне така бях чувал.

Хрумна ми, че двамата със Сампсън също ловуваме. Винаги бяхме на лов за някое чудовище в човешки облик, спотайващо се дълбоко под повърхността. Докато наблюдавах невинната дейност на рибарите, единият се подхлъзна и изчезна под вълната, а след миг се появи с празни ръце. Водата сигурно беше дяволски студена.

Надявах се тази вечер двамата със Сампсън да не се окажем в същото положение.

Не биваше да сме тук, но бяхме, и като че ли бяхме оставени на произвола на съдбата?

Защото мишената ни беше сред най-добрите, с които някога се бяхме сблъсквали. А може би най-добрият.