Джеймс Патерсън
Крос (108)

106.

Откакто живееше в Масачузетс, Майкъл Съливан използваше името Майкъл Мориси. Човекът, който бе носил това име, беше един боклук, когото Касапина удави и наряза на части още преди стане истински наемен убиец. Кейтлин и момчетата също приеха фамилията Мориси. Според историята, която Съливан ги накара да научат наизуст, през последните няколко години семейството им уж било живяло в Дъблин, където баща им е работил като консултант за няколко ирландски компании с бизнес в Америка.

А в момента той наистина извършваше „консултантска“ дейност в Бостън. Бяха го наели да извърши поредното убийство.

Една сутрин излезе от къщата с изглед към Хусик Ривър в много приличен час — около девет. Качи се в новия си лексус и подкара на запад към магистралата. Работните му инструменти бяха в багажника — пистолети, касапски трион и пистолет за пирони.

Този път не слушаше музика, докато шофираше. Предпочиташе да се отдаде на мислите си. Напоследък все по-често си спомняше за първите си убийства: как бе унищожил баща си; как бе изпълнил две задачи за Маджоне-старши; как видя сметката на католическия свещеник Франсис Конъли. Отец Франк от години преследваше момчетата в енорията. В квартала се носеха най-различни слухове, пълни с гадни и извратени подробности. Съливан не можеше да повярва, че някои родители са знаели какво става, но не са направили нищо, за да го спрат.

Когато беше на деветнадесет и вече работеше за Маджоне, видя случайно свещеника на пристанището. Конъли държеше там малка лодка, с която ходеше на риболов. Като излизаше понякога с лодката си в морето, взимаше със себе си някои от момчетата, които му помагаха в църквата. Като вид награда.

В този пролетен ден добрият отец беше дошъл на кея, за да подготви лодката си за рибарския сезон. Когато Съливан и Джими Бомбето се качиха на борда, той човъркаше нещо по двигателя.

— Хей, отче! — подвикна Джими и се ухили злобно. — Какво ще кажеш за една малка разходка в морето? Да половим риба?

Отецът изгледа двамата млади хулигани с присвити очи и когато ги разпозна, се намръщи.

— Не мисля, че ще стане, момчета. Лодката още не е готова.

Думите му накараха Бомбето да избухне в бурен смях:

— Уверявам те, че е готова!

В този момент Съливан излезе напред.

— Да, наистина е готова, фодер^[1]. Ще си направим едно морско пътешествие, както се пее в песента на Франки Форд^[2]. Заминаваме. Ние тримата.

Излязоха с лодката в морето и оттогава нито се видя, нито се чу нещо за отец Франк Конъли.

— Нека Бог даде покой на безсмъртната му душа в ада — шегуваше се на връщане Джими Бомбето.

Тази сутрин, докато пътуваше към последната си задача, Съливан си спомни старата песен на Франки Форд. Спомни си и колко жалък изглеждаше свещеникът, докато се молеше за живота си, а после за смъртта си, преди да бъде нарязан на парчета, с които нахраниха акулите. Ала най-вече си спомни как тогава се питаше дали с убийството на отец Франк всъщност не е извършил добро дело и дали изобщо бе способен на такива дела.

Наистина, би ли могъл да извърши нещо добро в живота си?