Джеймс Патерсън
Крос (45)

43.

Касапина бе убеден, че всички ненужно превъзнасят Венеция, без градът да го заслужава.

Особено прииждащите тълпи арогантни и безнадеждно наивни американци. Ако те имаха поне малко мозък в главата, би трябвало да се съгласят с него. Но повечето хора, които познаваше, бяха пълни идиоти, ако се вгледаш по-внимателно. Беше го научил още по времето, когато на петнадесет години се озова сам по улиците на Бруклин, след като за четвърти път бе избягал от къщи.

Касапина пристигна във Венеция с кола и паркира на площад „Рим“. Докато бързаше да се качи на някое водно такси, забеляза преклонението пред града, изписано върху почти всички лица наоколо. Тъпаци! Овце!, помисли си. Едва ли някога на някой от тях му е хрумвала оригинална идея как да се забавлява, нито пък е взимал решение без помощта на глупавите пътеводители. Въпреки това дори той трябваше да признае, че множеството старинни вили и дворци, които с вековете бавно потъваха във водата, представляват впечатляваща гледка.

Но след като се качи на водното такси, той не мислеше за нищо друго, освен за работата, която трябваше да свърши.

Набелязаните жертви се наричаха Мартин и Марша Харис.

Или поне под тези имена ги познаваха нищо неподозиращите им съседи и приятели в Мадисън, Уисконсин. Нямаше значение коя в действителност беше въпросната двойка, макар че Съливан знаеше истинската им самоличност. Всъщност много по-важно беше другото — те означаваха сто хиляди долара, депозирани в банковата му сметка в швейцарска банка, плюс разходите само за два дни работа. Съливан се смяташе за един от най-добрите наемни убийци в света, а човек получава това, за което си плаща, освен може би в ресторантите на Лос Анджелис. Касапина остана малко изненадан, когато Джон Маджоне го нае да изпълни задачата, но беше хубаво отново да поработи.

Водното такси акостира при Rio di San Moise^[1] и Съливан си проправи път покрай тесните магазини и музеи, разположени на площад „Сан Марко“. По мобилния си телефон поддържаше контакт с човека, който следеше двойката. Знаеше, че те се разхождат безцелно из площада и се любуват лениво на разкошните витрини. Наближаваше единадесет вечерта и той се чудеше каква е програмата им за нощта. Да отидат в някой клуб или на късна вечеря в „Чиприани“^[2]? Или пък да седнат за по едно питие в бара на Хари^[3]?

В този момент зърна двойката — мъжа, облечен в тренчкот „Бърбъри“^[4] и жената в кашмирен пуловер с книгата „Града на падналите ангели“ от Джон Берент^[5] в ръце.

Съливан ги последва, незабележим сред празничната и шумна тълпа. Беше решил, че е най-добре да бъде облечен като обикновен турист — с памучни панталони в цвят каки, раздърпан пуловер и смачкана шапка. Само за секунда можеше да се отърве от тези дрехи. Отдолу носеше кафяв костюм от туид, риза и вратовръзка, освен това имаше и барета. Щеше да се преобрази в Професора. Това беше една от любимите му маскировки, когато пътуваше из Европа по работа.

Без да се отдалечава много от площад „Сан Марко“, семейство Харис се запъти към Кале 13 Мартири. Съливан вече знаеше, че са отседнали в хотел „Бауер“. Явно се прибираха.

— Доста ме улеснявате — промърмори той на себе си.

Сетне си помисли: грешка.