Джеймс Патерсън
Крос (42)

40.

Беше почти четири сутринта, когато двамата със Сампсън поехме с колата му към Първо полицейско управление във Вашингтон. Вече бях напълно буден, а нервите ми — опънати като струни.

Възможно ли бе да има и най-малка вероятност убиецът на жена ми да бъде заловен повече от десет години, след като я бе застрелял? Навремето цяла година разследвах случая, продължих и след това. А сега изведнъж имаше надежда да арестуваме престъпника? Наистина ли бе възможно?

Пристигнахме пред полицейското управление на Четвърта улица и влязохме, без да разговаряме. През нощта вътре приличаше на спешно отделение: никога не знаеш какво можеш да очакваш. Този път и аз нямах представа. Но нямах и търпение да говоря с Джамети.

Когато минахме през предната врата, участъкът ми се стори необичайно тих, но първото ми впечатление се оказа погрешно. Щом приближихме килиите с арестуваните, и за двама ни стана ясно, че нещо не е наред. Заварихме в коридора шестима детективи, заедно с неколцина униформени. Изглеждаха притеснени и нащрек за този час на нощта. Определено нещо ставаше.

Марион Хандлър, новият партньор на Джон, ни видя и забърза към него, правейки се, че не ме вижда. Опитах се да не му обръщам внимание. Разговарял съм с него два пъти и го смятам за надут глупак. Чудех се как приятелят ми изобщо го понася за свой партньор.

Може би виждаше в Хандлър нещо, което аз не бях забелязал, или пък с годините бе започнал да омеква.

— Сампсън, няма да повярваш какво стана! — заговори превъзбудено Хандлър. — Някой се е добрал до Джамети. Не те будалкам. Мъртъв е. Очистили са го в килията.

Сякаш душата ми се вцепени. Поех механично след Хандлър към последната килия в дъното на коридора. Не можех да повярвам на чутото. Най-после имахме следа, която щеше да ни отведе при убиеца на Мария, а свидетелят изведнъж се оказа мъртъв. И то убит в полицейския участък.

— Той дори не беше в самостоятелна килия, Сампсън! — обясняваше изумен Хандлър. — Как са могли да се доберат до него? Под носа ни?

Нито аз, нито Сампсън го удостоихме с отговор, докато влизахме в последната килия вдясно. Двама специалисти по отпечатъците работеха по трупа, но това, което видях, ми бе достатъчно. От носа на Джино Джамети стърчеше тънък шиш за лед. По всичко личеше, че с него първо бяха изболи очите му.

— Дявол да го вземе! — прозвуча дълбокият равен глас на Сампсън. — Трябва да е работа на мафията.