Джеймс Патерсън
Крос (4)

2.

В Балтимор, на около шестдесет и пет километра северно от Вашингтон, двама двайсетгодишни нахакани дългокоси младежи с вид на професионални убийци отминаха с пренебрежение табелата „Само за членове“ и с наперена походка влязоха в сградата на частния клуб „Свети Франциск“ на Саут Хай Стрийт, недалеч от пристанището. И двамата бяха въоръжени до зъби, но се хилеха като клоуни.

Тази вечер в салона на клуба бяха събрани двадесет и седем главатари на мафиотски групи, заедно с бодигардовете си. Играеха карти, пиеха грапа и еспресо и гледаха по телевизията как „Булетс“ губят от „Никс“. Внезапно всички млъкнаха и впериха очи в новодошлите.

Никой не влизаше в „Свети Франциск от Асизи“ неканен, камо ли въоръжен.

Единият от натрапниците, на име Майкъл Съливан, поздрави групата с небрежен жест. „Каква смешна шибана компанийка“, помисли си той. Какво си въобразяваха всички тези наперени гангстерчета, които преживяха зад масите. Приятелят му, или compare, както се наричаха помежду си, Джими Бомбето Галати, обходи с поглед помещението изпод периферията на овехтялата си мека черна шапка. Приличаше на Скуиги от „Лавър енд Шърли“^[1]. Обстановката бе типична за обикновен клуб — прави столове, маси за карти, импровизиран бар с дървен плот и буренца с бира.

— Къде е комитетът по посрещането? Ами духовият оркестър? — попита с насмешка Съливан. Той живееше заради сблъсъците — без значение дали са словесни, или юмручни. Двамата с Джими Бомбето скачаха срещу всички останали още от времето, когато бяха петнадесетгодишни и избягаха от домовете си в Бруклин.

— Кой, по дяволите, си ти? — изръмжа здравеняк от охраната, надигайки се застрашително иззад една от масите. Беше висок около метър и деветдесет, с лъскава черна коса и тежеше около сто килограма.

— Той е Касапина от Слиго. Не го ли знаеш? — попита Джими Бомбето. — Ние сме от Ню Йорк сити. Някога чувал ли си за Ню Йорк сити?