Джеймс Патерсън
Крос (22)

20.

Обещах на Лори Бъргър, че ще се върна скоро за семейния автомобил, след това откарах хлапетата у дома. По време на цялото пътуване бяха притихнали и нацупени. Също като мен. Карах зад едно комби, на чието задно стъкло бе залепен стикер: „Първо Ирак, после Франция“. Напоследък виждах такива из цял Вашингтон.

„Хубастанк“^[1] гърмеше от уредбата на колата, което допринасяше допълнително за напрегнатата обстановка. Ето че пак изоставих децата си, за да отида на работа. За тях нямаше значение, че трябва да печеля пари, за да живеем, нито че имам отговорности. Какво, по дяволите, ставаше на Петнадесета улица в Кентъки? И защо трябваше да се случи точно днес? Във всеки случай нищо добро…

— Благодаря за страхотната събота, татко — отрони Джени, докато слизаше от колата на Пета улица. — Наистина ще ми остане хубав спомен.

Надутият й, саркастичен тон ме възпря да се извиня, както смятах да направя. Вместо това рекох:

— Ще се видим по-късно. — После додадох: — Обичам ви. — А това определено беше истина, обичах ги, и то много.

— Да, татко, по-късно. Може би следващата седмица, ако имаме късмет — продължи Джени и сърдито ми отдаде чест. Жестът й ме прониза като копие.

— Съжалявам — измърморих, — наистина съжалявам, деца.

След което подкарах към Кентъки Авеню, където трябваше да посрещна Нед Махони и хората от специалния му екип за спасяване на заложници. Трябваше да разбера какво изисква спешната ми намеса.

Както се оказа, дори не можах да се доближа до Кентъки и Петнадесета улица. Полицаите от вашингтонското управление бяха блокирали района в радиус от десет преки. Положението определено изглеждаше напечено.

Затова слязох от колата и тръгнах пеша.

— Какво става? Чули ли сте нещо? — попитах продавача в кварталната хлебарница, откъдето понякога купувах понички с конфитюр за хлапетата.

— Навсякъде е пълно с ченгета — процеди той. — Само се огледай, братче, ровят наоколо като свине.

Той явно не знаеше, че съм бил детектив към отдел „Убийства“, а сега работя към ФБР. Кимнах му сдържано, но човек никога не свиква с подобно презрение, дори понякога да е с основание. Може да сме „свине“, но ние рискуваме живота си заради такива като него. Повечето хора не разбират колко е опасна нашата професия.

Говориш така, защото не знаеш какво е да гърмят по теб! Това исках да кажа на хлебаря, но не го направих. Просто си тръгнах, за пореден път преглъщайки обидата.

Закрачих забързано, докато най-после не зърнах Нед Махони. Размахах значката си на агент от ФБР, за да ме пропуснат. Все още нямах представа какво ставаше. Знаех само, че държат заложници в някаква лаборатория за наркотици, където се занимавали с производство и пакетиране на синтетична дрога.

— Каква утеха си ти за уморените ми очи — възкликна Махони, когато ме видя да вървя към него. — Алекс, няма да повярваш в каква смрадлива каша сме се забъркали!

— Искаш ли да се обзаложим?

— Десет долара, че досега не си се сблъсквал с нищо подобно. Вади парите!

Двамата си стиснахме ръцете. Определено не исках да загубя този облог.