Джеймс Патерсън
Крос (58)

56.

Вечерта след последния ми терапевтичен сеанс двамата с Джон се срещнахме в гимнастическия салон „Рокси“ за дружески спаринг. Салонът процъфтяваше, а времето, прекарано тук, ме караше да се чувствам щастлив и доволен за пръв път през последните няколко години.

Беше ме обсебила старомодната идея за нормалност, макар да не бях напълно сигурен какво точно означава тази дума.

— Събери си лактите — изкомандва ме Сампсън, — преди да съм ти откъснал проклетата глава.

Послушах го, но това не ми помогна особено. Той ме закова с един хубав прав удар, който здравата ме разтърси. Извъртях се и го атакувах директно, но мен ме заболя повече, отколкото него.

Продължих в същия дух още известно време, но не можех да се концентрирам върху двубоя на ринга. След около десетина минути свалих ръкавиците. Рамената ме боляха.

— Признавам се за победен — изфъфлих през защитната гума в устата си. — Да отидем да пийнем по нещо.

Питието ни се сведе бутилка безалкохолно на тротоара пред „Рокси“. Не че имах предвид точно това, но ми дойде добре.

— И така — поде Сампсън, — или аз съм станал много по-добър, или ти тази вечер не си във форма. Кое от двете?

— Не си по-добър — заявих безучастно.

— Значи все още мислиш за вчера… — поклати глава той.

И двамата се чувствахме потиснати след безуспешния разговор с Лиза Бранд. Някои свидетели се разприказваха само като ги погледнеш, а от други като нея не можеше да изкопчиш и дума дори да ги притискаш.

— Да, мисля за вчера — кимнах в знак на съгласие.

Сампсън, който до този момент стоеше прав, приседна до мен на тротоара.

— Алекс, трябва да престанеш да се тревожиш за всичко — въздъхна той. — Мислех, че нещата при теб вървят добре. Поне напоследък.

— Така е — съгласих се. — Работата ми харесва. Дори повече, отколкото си предполагах.

— Тогава какъв е проблемът? Това, че твърде хубаво не е на хубаво, ли? Какво те яде, човече?

На този въпрос имах един дълъг и един къс отговор. Предпочетох втория.

— Мария.

Той знаеше какво искам да кажа и отрони замислено:

— Вчерашният ден ти напомни за нея, нали?

— Да. Странно е, но така се получи — признах. — Спомняш ли си времето, когато беше убита? Тогава също имаше няколко изнасилвания.

Сампсън присви очи:

— Да, наистина така беше…

Потрих зачервените кокалчета на ръцете си:

— Както и да е, ето какво имах предвид. Напоследък за мен нещата са като скачени съдове. Всичко, което си мисля, ми напомня за Мария, а всичко, което правя — за нейното убийство. Сякаш съм герой от някаква пиеса на абсурда.

Сампсън търпеливо ме изчака да млъкна. Той обикновено знаеше кога да сподели мнението си и кога да си затрае. В момента нямаше какво да ми каже. Двамата се изправихме и поехме по тротоара.

— Какво си чул за убиеца на Мария? Има ли нещо ново? — попитах го. — Или Джамети просто си е играл с нас?

— Алекс, защо не се опиташ да продължиш живота си, без да се обръщаш назад?

— Джон, ако можех, вече щях да съм го направил. Разбра ли? Вероятно за мен това е единственият начин.

Вървяхме дълго замислени. Забил поглед в обувките си, накрая той заговори неохотно:

— Ако открия нещо за убиеца й, ти ще бъдеш първият, който ще узнае.