Джеймс Патерсън
Крос (106)

104.

Не съм сигурен защо изпитвах нуждата да им разкажа за Мария точно сега, но държах децата да узнаят истината за нея.

Може би исках те да затворят страницата, нещо, което аз самият не бях успял да сторя до този момент. Никога не съм ги лъгал за майка им, но не им бях казал всичко. Всъщност за едно нещо ги излъгах. Казах на Деймън и Джени, че не съм бил с нея, когато е била застреляна, но съм пристигнал в болница „Сан Антонио“, преди тя да умре, и сме разменили няколко последни думи. Причината беше, че не исках да им разказвам подробности, които не можех да забравя и до днес: звука от куршумите, които я пронизаха, стенанието й, последния й дъх, начина, по който се отпусна в ръцете ми и се свлече на тротоара. След това ужасяващата гледка на кръвта, която обагри гърдите й, и шокиращата мисъл, че раната е смъртоносна. И сега, след десет години, все още си спомням всичко съвсем ясно.

— Напоследък непрестанно мислех за майка ви — казах на децата си онази вечер, докато седяхме на верандата. — Сигурно сте го разбрали.

Хлапетата се сгушиха едно до друго, явно предчувстваха, че това няма да е един от обичайните ни разговори.

— Тя беше невероятен човек… Очите й винаги искряха, пълни с живот. Умееше да изслушва хората, а това е знак за доброта. Обичаше да се смее и да кара и другите да се усмихват. Често казваше: „Ето ти една чаша, пълна с тъга, и друга с радост — коя ще избереш?“ Тя винаги избираше втората.

— Винаги ли? — попита Джени.

— Да. Помисли си за това, Джанеле. Ти си умно момиче. Тя бе избрала мен, нали? От всички страхотни момчета, които би могла да има, тя се спря на един мрачен тип.

Деймън и Джени се усмихнаха. После синът ми каза:

— Разказваш ни всичко това, защото убиецът й се е появил отново… Така ли е? Защо говорим за мама точно сега?

— Това е само една от причините, Дей. Но напоследък осъзнах, че трябва да свърша още неща заради нея. Ето защо разговаряме сега, разбрахте ли?

Деймън и Джанеле слушаха притихнали. Изведнъж гласът ми пресекна и сълзите ми потекоха. Струва ми се, че за пръв път ме виждаха да плача за Мария.

— Обичах я толкова много, обичах майка ви така, сякаш беше част от мен. И все още я обичам.

— Заради нас ли? — попита Деймън.

— Какво искаш да кажеш, скъпи? Не съм сигурен, че те разбрах — опитах да се усмихна.

— Ние ти напомняме за мама, нали? Всеки ден, всяка сутрин, когато ни видиш, си спомняш, че я няма.

— Може би си прав донякъде — поклатих глава. — Но вие ми напомняте за нея по най-прекрасния начин. Вярвайте ми, така е.

Децата чакаха да продължа, без да свалят погледи от мен, сякаш внезапно можех да избягам от тях.

— В нашия живот настъпиха много промени — казах. — Нана остарява, а аз отново работя с пациенти.

— Харесва ли ти да си психиатър? — попита синът ми.

— Да, поне засега.

— Поне засега. Толкова е типично за теб, татко — обади се Джени.

Засмях се, но не потърсих оправдание за думите й. Не че съм против оправданията, но за всичко си има време. А и моментът не бе подходящ.

Спомням си какво ме впечатли, когато прочетох биографията на Бил Клинтън. Той не само признава, че е причинил болка на съпругата и дъщеря си, но не може да устои на желанието да помоли за прошка. Вероятно защото изпитва огромна нужда от любов и съпричастност.

Затова сега направих най-трудното — разказах на Джени и Деймън какво се бе случило с майка им. Разкрих им цялата истина. Споделих с тях всички подробности за смъртта й, за убийството й. Доверих им, че бях свидетел на смъртта й, че бях с нея до последния й дъх, че чух последните й думи.

Млъкнах, защото повече нямах сили да говоря. Джени прошепна:

— Гледай как тече реката, татко. В реката е истината. Така им бях говорил, когато бяха малки и Мария вече не беше с нас. Често ги водех на разходка край река Анакостия и Потомак, карах ги да погледнат водата и изричах точно тези думи: „В реката е истината…“

Или поне тази, която ни е отредено да познаем.