Джеймс Патерсън
Крос (18)

16.

Мария Симпсън Крос умря в ръцете ми — нещо, което не съм казвал на никого, с изключение на Сампсън и Мама Нана.

Не исках да говоря за последните ни мигове заедно. Не ми беше нужно нито съжалението, нито любопитството на хората. Не желаех да им давам повод за разтърсващи клюки или драматични истории, които да си шушукат на ухо. През следващите няколко месеца, докато траеше полицейското разследване, нито веднъж не проговорих за случилото се пред болница „Сан Антонио“. То беше между Мария и мен.

Двамата със Сампсън разпитахме стотици свидетели, но никой не ни даде някаква следа, която да ни отведе към убиеца й. Проверихме местонахождението на лудия убиец. Установихме, че Касапина още предишната вечер е излетял за Ню Йорк, очевидно е напуснал Вашингтон малко след като бе излязъл през вратата на кухнята ми. ФБР ни помогна, защото бе застреляна съпруга на полицай. Следователно не лудият пратеник на мафията беше убиецът.

След гибелта на Мария настанаха ужасни дни. На сутринта обикалях апартамента с пищящата Джени на ръце, все още препасан с кобура, без да извадя пистолета си. Не можех да спра да мисля, че бебето плаче за майка си, издъхнала пред „Сан Антонио“, където то се бе родило само преди шест месеца.

Внезапно очите ми се наляха със сълзи. Почувствах се смазан от реалността и абсурдността на случилото се. Не можех да се справя с новия си живот. Нито с детето, което не преставаше да плаче в ръцете ми.

— Всичко е наред, бебче — шепнех на бедното ми момиченце, което, измъчвано от коварната болест, навярно искаше да е в прегръдките на майка си, а не в моите.

А всъщност си мислех: Нищо не е наред! Твоята майка си отиде. Ти никога повече няма да я видиш. Нито аз. Скъпата ми, сладка Мария, която никога не е причинила зло на друго човешко същество… Обичах я повече от живота си. Бе ни отнета толкова внезапно… И никой не би могъл да ми обясни защо. Дори Бог. О, Мария — говорех й, докато крачех с нашето бебе на ръце, — как можа да се случи това? Как ще живея оттук нататък? Как ще продължа без теб? Не се самосъжалявам, но в момента не съм на себе си. Но ще се съвзема, ще се съвзема, обещавам ти… Само не сега…

Знаех, че тя няма да ми отговори, но беше странно успокояващо да си представям, че може би поне ме чува. Гласът й сякаш отекваше в главата ми, все едно съвсем ясно различавах думите й: Ще се справиш, Алекс, защото толкова много обичаш децата ни.

— О, Джени, горкото ми бебче. Толкова те обичам! — прошепнах, допрял устни до челцето малката ни дъщеричка.

Тогава видях Мама Нана.