Джеймс Патерсън
Крос (69)

67.

Имах пореден сеанс с Ким Стафорд. Когато тя влезе, носеше тъмни слънчеви очила и приличаше на уплашен беглец. Стомахът ми се сви, осъзнах, че в този случай думите ми са безполезни.

Сега, след като знаех кой е годеникът й, ми беше още по-трудно да уважа желанието й да го прикрива. Исках да се изправя лице в лице с този боклук.

— Ким — подех малко след началото на сеанса, — Сам държи ли някакво оръжие в апартамента си? — Сам беше името, с което се бяхме споразумели да го наричаме по време на срещите ни. Така наричали и булдога, ухапал Ким, когато била малка.

— Има пистолет върху нощното шкафче — отвърна тя.

Опитах се да прикрия загрижеността и тревогата, които изпитах.

— Някога насочвал ли го е към теб? Заплашвал ли е да го използва?

— Само веднъж — отрони тя и приглади притеснено полата си. — Беше отдавна. Ако мислех, че говори сериозно, още тогава щях да го напусна.

— Ким, бих искал да обмислим с теб авариен план за спасение.

— Какво намеквате? — ужасено ме изгледа тя.

— Да набележим някои предпазни мерки — поясних аз. — Да отделиш настрани малко пари, да държиш някъде куфар с дрехи от първа необходимост, да намериш безопасно място, където да отидеш, в случай че се наложи да бягаш.

Не съм сигурен защо свали очилата си точно тогава, но явно бе решила, че сега е моментът да ми покаже насиненото си око.

— Не мога, д-р Крос. Ако имам план, навярно ще го приложа. А мисля, че тогава той наистина ще ме убие.

След последния си сеанс за деня, преди да си тръгна, проверих гласовата си поща. Имаше само едно съобщение. Беше от Кайла.

„Хей, аз съм. По-добре се хвани за нещо, за да не паднеш! Нана ми позволи довечера да сготвя за всички нас. В нейната кухня! Ако не бях толкова изплашена, щях да кажа, че нямам търпение. И така, ще направя две домашни посещения, а после ще се отбия в магазина. След това може да се застрелям на паркинга. Ако не го направя, ще се видим у дома, към шест часа. Исках да кажа в твоята къща“.

Беше почти шест, когато чух съобщението. Опитах се да не мисля за сеанса с Ким, но не постигнах особен успех. Надявах се, че тя ще е добре, а и не бях сигурен дали трябва да се намеся. Когато пристигнах на Пета улица и влязох забързано вкъщи, Кайла вече действаше в кухнята. Беше препасала една от любимите престилки на Нана и тъкмо пъхаше във фурната тава с ребърца.

Нана седеше изправена на стола си край кухненската маса, а пред нея се мъдреше недокосната чаша с бяло вино. Това се казваше интересен развой на събитията.

Децата се мотаеха из кухнята, навярно искаха да проверят колко дълго ще издържи Нана без работа.

— Как мина денят ти, татко? — посрещна ме Джени. — Какво беше най-хубавото нещо, което ти се случи?

Думите й извикаха широки усмивки върху лицата на всички. Понякога по време на вечеря обичахме да задаваме този въпрос. Правехме го от години.

Замислих се за Ким Стафорд, а след това за случая с изнасилванията в Джорджтаун, както и за реакцията на Нана, че работя по тях. Мисълта за Нана ме върна към настоящето и въпроса на дъщеря ми.

— Най-хубавото ли? — отвърнах аз. — Да бъда тук с вас, скъпи мои, е най-хубавото нещо на света.