Едуард Литън
Бурен живот (9)

IX

Късно през нощта колата, която возеше Малтрейвърс, спря пред вратата на един парк. На Малтрейвърс му се стори, че беше минал цял век, докато селянинът се разбуди от дълбокия си сън.

— Баща ми — извика Малтрейвърс, докато вратата се отваряше със скърцане, — баща ми… по-добре ли е той? Жив ли е?

— О, благословен да бъдете, господарю Ърнест, той бе малко по-добре тази вечер.

— Слава богу! Карай… карай!

Конете галопираха и изпускаха искри по пътя, който извиваше край стара гора. Месечината беше огряла полянката и добитъкът, разбуден от съня си, се повдигна мързеливо и зазяпа дошлия по това късно време човек.

Беше дивна, сякаш омагьосана гледка — един от хубавите английски паркове в полунощ, прекъсван от долини с никога неподновявана мъхова трева, покрит с папрат и с вековни дървета, видели раждането и гледали гробовете на десетки поколения. Тия места са последната горда и меланхолична следа на Норманското рицарство и на стария романтизъм. Те винаги изглеждат тържествено мрачни за тия, които са близо до тях, като нещо, което принадлежи на някоя стара и свята крепост. Те са катедралните колони на природата с тъмния си вид, с големите си дънери и сводове от гъста шума. Но обикновено мрачността им е приятна и по-възхитителна от всичките весели морави на слънчестите склонове, облагородени по модерен вкус. Сега за Малтрейвърс всичко това беше злокобно, сянката на смъртта витаеше мъчително във всяко тъмно кътче и нейният предупредителен глас като че се чуваше във ветреца.

Колата спря наново. Една светлина мъжделееше в долния етаж и една — в горния, по-бледа от другите, идеше едва-едва откъм стаята, където спеше болният човек. Звънецът, който се намираше между бръшляна до вратата, удари остро. Тежката врата се отвори и — Малтрейвърс беше на прага. Баща му беше жив — малко по-добре — и буден. Синът беше в обятията му.