Едуард Литън
Бурен живот (25)

III

Ърнест Малтрейвърс прекарваше голяма част от времето си със семейство Дьо Монтен. Няма период от живота, в който да сме повече склонни към чувството на приятелство, отколкото в промеждутъците на морални изтощения, които идват вследствие разочарованията от страстите. Има, прочее, нещо приветливо в тези по-нежни чувства, което поддържа, но не разгорещява, страстите. Малтрейвърс гледаше с благосклонност на брат към блестящата, пъргава и неуморима Терез. Тя беше последната личност в света, в която би могъл да се влюби. Защото природата му, пламенна, раздразнителна, макар и претенциозна, изискваше нещо съвършено в маниерите и темперамента на жената, която той би обичал. Когато Терез играеше с децата си (а тя имаше две хубави дечица, по-голямото от които беше на шест години), когато се закачаше с тихия си и склонен към размишления съпруг, когато изливаше ненадейни стихове, тананикаше мелодии, които никога не завършваше, когато свиреше на китара, пиано, или отидеше на разходка край езерото, или накратко, с каквото и да се заемеше, беше винаги весела и подвижна — тя никога нямаше лошо разположение на духа, не биваше угрижена или разсърдена. Винаги беше неподатлива на тъгата, освен когато деликатното здраве на брат й или болезнения му темперамент помрачаваха нейната светла като слънце осанка. Дори тогава гъвкавостта на ума й и конструкцията й се съвземаха от отпадналостта и тя се уверяваше, че Кастручио ще бъде по-силен след време и ще стане знаменит и щастлив човек. Кастручио преживяваше това, което романтичните поети наричат „живота на един поет“. Обичаше да наблюдава слънцето как се издига над далечните Алпи, или в полунощ как луната спи върху езерото. Прекарваше половината от деня, а често и половината от нощта, в самотни скитания, нагласявайки звучните си рими или впускайки се в мрачни размишления. Мислеше, че усамотеността е елемент, нужен на поета. Уви! И Данте, и Петрарка биха го научили, че поетът трябва да познава интимно хората тъй както и планините, ако желае да стане творец. Когато Шели в един от предговорите си се гордее, че е запознат отблизо с Алпите и с ледниците, критикът творец не би могъл да се въздържи да му пожелае по-добре да е запознат с Флийт стрийт в Лондон. Може би тогава този забележителен гений щеше да бъде по-способен да създава характери от плът и кръв и щеше да създаде завършени творения, а не объркани и блещукащи късчета от незавършена мозайка.

Въпреки че Ърнест беше привързан към Терез и силно се интересуваше от Кастручио, към Дьо Монтен изпитваше най-високото и сериозно чувство на уважение. Този французин беше запознат с много по-широк свят. Той беше служил в армията и беше известен в обществото с достойнството си.

Имаше онзи здрав морал, който можеше да понесе всякакви разнообразия на обществения живот, и спокойно да преценява балансите на моралните достойнства.

Опитът и преживяването го бяха направили истински философ, който е твърде мъдър, за да бъде оптимист, и твърде справедлив, за да бъде мизантроп. Наслаждаваше се на живота с трезви съждения и следваше онзи път, който най-много му прилягаше, без да заявява, че е най-добрия и за другите. Беше по-строг към грешките, които произлизаха от слабости и от хрумвания, отколкото към тези, изворът на които е във велики натури или във великодушни мисли. Дълбоко почиташе Англия, докато собственото си отечество едновременно обичаше и мразеше. Лекостта, както и раздразнителността на неговите съотечественици, не съвпадаха с трезвите му и достойни понятия за нещата в света. Той не можеше да им прости (имаше навика да се изразява така) задето са направили двата грамадни безсмислени опити — народната революция и военния деспотизъм.

Не симпатизираше нито на младите ентусиасти, които желаеха република без да познават подробностите, върху които тази република с оглед на това да бъде по-трайна би се построила, нито на необразованото и жестоко рицарство, което копнееше за възстановяването на военната империя, нито пък на глупавите и надменни хора, които свързваха всичките идеи за ред и управление с изтърканата династия на Бурбоните. Фактически, здравият разум беше за него основополагащ принцип на всички теории и на практиката.

И това качество беше, което го привързваше към англичаните. Неговата философия в това отношение беше любопитна:

— Здравият разум — каза той един ден на Малтрейвърс, когато се разхождаха във вилата му, близо до езерото, — не е само умствено качество. Това е по-скоро резултат на едно точно равновесие на душевните ни и моралните ни качества. Безчестните или тези, които са играчка на страстите си, могат да имат гений, но те рядко притежават здрав разум. Често може да спечелват големи награди, но това е вследствие играта на случая, а не поради изкусността им. Човекът, когото виждам да се движи в една почтена и правилна кариера — както към другите, така и към себе си (защото ние дължим справедливост и на себе си относно грижите за нашето състояние, нашия характер — за ръководенето на страстите си) — е по-достоен представител на своя създател, отколкото детето на гения. За такъв човек казваме, че има здрав разум. Да, но той притежава също и непорочност, себеуважение и християнска мярка за себеотрицание. Хилядите изпитания, с които чувствата му се борят и побеждават, са изкушения също за неговата честност. Не вярвам, че човек ще продължава да има здрав разум, ако няма навика просто да държи ума си чист от опиянението на завистта, суетността и различните други чувства, които ни заблуждават и ни водят към погрешен път. Здравият разум следователно не е отвлечено качество или някакъв специфичен талант; той е естествения резултат от навика да се мисли логично и е тъй различен от остроумието, принадлежащо на един дипломат, както, да речем философията на Сократ — от риториката на Борджиите. Както едно струпване на индивидуални особености дава вътрешното качество на човека, така едно струпване от такива хора формира характера на един народ. Вашата Англия следователно е прочута със своя здрав разум, но тя също е прочута и с особености, които придружават силния разум в личността: голяма честност и вяра в делата, любов към справедливостта и честно, почтено действие, едно общо освобождение от насилническите наклонности, които се срещат често на Континента, и енергичната настойчивост във веднъж започнатото предприятие, което е резултат на смело и здраво разположение на духа.

— Войните ни… Дългът ни… — започна Малтрейвърс.

— Извинявайте — прекъсна го Дьо Монтен, — говоря за народа ви, а не за управляващите ви. Едно управление често пъти много неправилно представя един народ. Но дори войните, за които намеквате, ако ги изследвате, ще видите, че обикновено произлизат от любов към справедливостта (която е основа на здравия разум), а не от някое безумно желание за победи и слава. Човек колкото и да е умел, трябва да има сърце в гърдите си. По същия начин един велик народ не може да се състои само от егоизъм. Да предположим, че ние двамата сме чувствителни и разумни хора и видим сред някоя тълпа някой жесток човек да удря несправедливо другиго по главата. Ще бъдем зверове, а не хора, ако не се намесим да обуздаем дивака. Но ако направим това с надеждата зрителите да извикат „вижте какъв смел и силен човек е този!“, тогава ще играем ролята на луд с мотив за хвалба. Боя се, че наистина бихте могли да намерите във военната история на французите и англичаните приложение на моята притча.

— Въпреки това признавам, че има много галантност и благороден нормандски дух във френския народ, което ме кара да му простя много от прекаленостите, и да мисля, че той е предназначен за велики дела, когато опитът ще е поотрезвил топлата му кръв. Някои народи, подобно на някои хора, бавно достигат зрелост. Други изглеждат мъже още в люлките си. Англичаните, благодарение на своя дързък саксонски произход — издигнати, а не потиснати от нормандското влияние — никога не са били деца. Разликата е поразителна, когато наблюдавате представителите на двата народа посредством техните велики хора, било писатели или заслужили граждани.

— Да — каза Дьо Монтен, — и у Милтън, и у Кромуел няма нищо детско, дори блестящо. Не мога да кажа същото за Волтер или Наполеон. Дори за Ришельо, най-мъжественият от нашите държавници, имаше толкова много от френското дете в себе си, че си въобразяваше, че е едно много добро момче — галантен, остроумен и критичен. Колкото се отнася до писателите от школата на Расин, те не бяха вън от държащата първенство група на имитаторите — сухи копировачи на псевдокласицизма, в който виждаха формата, но никога не долавяха духа. Докато вашият Шекспир е съвсем друго — неговите Троглъс и Кресида преливат от древен дух, въпреки че не са имитация на нищо древно. Нашите французи копират великите образи на древността, също както една ученичка копира рисунка като я държи срещу прозореца и чертае линиите по оризова хартия.

— Но по-новите ви писатели като Дьо Стал, Шатобриан?

— Не намирам друга грешка у сантименталистите — отговори Дьо Монтен, — освен тази на изобилстващата слабост. Те нямат кости и мускули в гения си. Всичко е в женствената симетрия. Те мислят, че силата се съдържа в гладки фрази и малки афоризми, и изобразяват могъщата буря на човешкото сърце със загладената красота на един миниатюрен рисувач върху слонова кост. Не! Те и двамата са деца от друг вид — любвеобилни, добре облечени и много умни — но пак деца. Техните сантименталности, техният егоизъм и тяхната суета не могат да заинтересуват мъжествените същества, които знаят какво е живота и неговите строги цели.

— Вашият зет — рече Малтрейвърс с лека усмивка, — ще намери във ваше лице един обезкуражителен критик.

— Бедният ми Кастручио! — отговори Дьо Монтен, въздишайки леко. — Той е една от онези жертви, които се срещат сред нас по-често, отколкото си мислим, и стремежите на които са над силите им.

— Но авторите, които добиват безсмъртие, не са винаги първостепенни.

— Първостепенни в техния път, предполагам. Те трябва да са свързани с историята на тяхната литература и да са упражнили известно влияние. А Кастручио е само ехо от други. Но тази меланхолична болест у моя зет би се излекувала, може би, ако той не беше италианец. В Италия, човек ако обича отечеството си, това престъпление е достатъчно да го направи недостоен за обществена служба и той не може да мръдне крачка из спекулациите без да попадне във водите на австрийците или папата. Аз предполагам, че Кастручио ще свърши в някой антиквариат и ще спори върху развалините от времето на римляните.

Малтрейвърс беше замислен и мълчеше. Странно беше, но факт: възгледите на Дьо Монтен не обезкуражиха новия му и таен стремеж за интелектуални успехи. Не защото чувстваше, че сега може да ги застигне, а защото чувстваше желязната си натура и знаеше, че човек, който има „желязо“ в натурата си, най-накрая достига до начин, по който може да изостри метала и да го направи годен за употреба.

Към хазяина и гостенина се присъедини сега самия Кастручио — мълчалив и мрачен, какъвто обикновено беше, особено в присъствието на Дьо Монтен, от когото чувстваше себелюбието си наранено. Защото въпреки че се мъчеше да мрази суровия си зет, беше принуден да признае, че Дьо Монтен не бе човек, който можеше да бъде мразен.

Малтрейвърс вечеря със семейство Дьо Монтен и прекара вечерта с тях. Разбира се, забеляза, че Кастручио, който прочувствено изливаше в стиховете си най-голяма сантименталност, който действително, по натура, беше деликатен, е дотолкова погълнат от най-лошите интелектуални пороци като вечното парадиране със собствените превъзходства и способности, че нито веднъж не достави удоволствие на тези, които бяха около него. Той не притежаваше нищо от изкуството на общителната снизходителност, нищо от веселото младежко разположение, което обикновено принадлежи на добродушните младежи.