Едуард Литън
Бурен живот (53)

V

— Не мога да си обясня — каза един младеж от една група, която се беше събрала край входа на един клуб на улица Сейнт Джеймс, — не мога да си обясня какво се е случило с Малтрейвърс. Забелязвате ли колко много се е променил. Прегърбил се е като някой старец и едва повдига поглед от земята. Сигурно е нещо натъжен и болен.

— Може би пише нещо ново.

— Или може да се е оженил.

— Или е забогатял — богатите хора са винаги нещастни.

— Ха, Ферърс, как си?

— Е, и така, какви новини? — попита Ферърс.

— Ратлър губи.

— О, в политиката ли?

— Какво ни интересува политиката. Политиката е винаги мръсотия. Да не си започнал да се занимаваш с политика?

— На моята възраст какво друго бих могъл да правя?

— Разбрах това от шапката ти. Всички политици носят странни шапки: това е много забележително, но е белег на болестта.

— Шапката ми! Странна ли е? — попита Ферърс.

— Ами кой е виждал някога подобно нещо?

— Радвам се, че мислите така.

— Защо, Ферърс?

— Защото е разумно в нашата страна да се подигравате на дребните неща. Когато хората се занимават с шапката ви или с колата ви, формата на носа ви или някоя брадавица по брадичката, изпускат хиляди по-важни неща, но си запазват малко повече нервите.

— Колко си смешен, Ферърс! Добре, ще вляза вътре да прочета вестниците, а ти…

— Ще отида на една-две срещи и ще се радвам на шапката си.

— Довиждане. Между другото, твоят приятел Малтрейвърс току-що мина от тук и изглеждаше замислен. И като че ли говореше на себе си! Какво става с него?

— Скърби, може би, затова, че не носи странна шапка, на която да могат господата да се смеят и да оставят останалото в него на спокойствие. Довиждане.

Ферърс отмина. Скоро се намери в парка. Към него се присъедини господин Темпълтън.

— Е, Лъмли — каза последният (тук трябва да се отбележи, че маниерите и тонът на Темпълтън съдържаха много по-голямо уважение към неговия внук от по-преди), — е, Лъмли, можа ли да се видиш с лорд Саксингъм?

— Видях се, драги, и съжалявам, че трябва да ти кажа…

— И аз си мислех така… — прекъсна го Темпълтън. — Няма никаква признателност сред обществениците, никакво желание по високите места да се отдава почит на добродетелта.

— Извинявай, но лорд Саксингъм заявява, че ще бъде възхитен да подкрепи възгледите ви, и че никой друг не заслужава повече от вас една графска длъжност. Но…

— О, да, винаги ще има някое „но“!

— Но има извънредно много претенденти понастоящем, които е невъзможно да бъдат задоволени. И… и, но мисля, че не трябва да продължавам…

— Продължавай, драги, моля те.

— Лорд Саксингъм е, откровено казано, човек, който обръща голямо внимание на семейството си. Женитбата ти, драги чичо, която е един извор на най-голяма радост за мен, пречи на вероятния шанс за твоето щастие и титла, ако придобиеш последната, тя да премине… като собственост на…

— На теб! — прекъсна го Темпълтън сухо. — Твоят роднина изглежда открива за пръв път колко скъпи са твоите интереси за него.

— За мен лично, драги, роднината ми не иска да знае никак. Но той иска да знае много за всеки член от неговия род — дали ще бъде богат и ще заема висок пост. Това увеличава кредита и кръга на неговите връзки. А лорд Саксингъм е човек, когото връзките подкрепят, за да бъде велик. За да съм ясен пред теб, той няма да напрегне усилия, тъй като не вижда с какво ще се ползва от това неговия роднина, или как ще се засили неговия род.

— Обществена добродетел! — възкликна Темпълтън.

— Добродетелта, драги чичо, е като жена: като частна собственост е отлична, но обществената добродетел е като всяка друга публична жена, или иначе казано — проститутка.

— А! — изсумтя раздразнено Темпълтън, който въобще не беше предразположен да държи на внука си лекция за неправилността на горното, което в друг случай би направил. Защото господин. Темпълтън беше един от онези, които считаха за порочно да се говори, че порокът съществува в света. Той се дразнеше много, когато някой наричаше нещо направо с името му.

— Няма ли госпожа Темпълтън някои връзки, които биха могли да са от полза за теб?

— Не, драги — извика чичото със силен глас.

— Съжалявам за това, но ние не може да очакваме всичко. Ти си се оженил по любов; имаш един щастлив дом, очарователна съпруга — това е по-добро от една титла и от една изящна любовница.

— Господин Лъмли Ферърс, по-добре ще направиш да не изказваш утешенията си. Моята съпруга…

— Те обича много, смея да кажа — рече внукът. — Тя е много чувствителна. Обича поезията. О, да, тя трябва да обича този, който е направил толкова много за нея.

— Да съм направил толкова много! Какво искаш да кажеш?

— Ами, със своето богатство, със своето положение, със своята справедлива амбиция ти си могъл да се ожениш за която пожелаеш… И освен това, оставайки неженен, ти си могъл да запазиш интереса на роднините си, но това не е важно! Ти си се оженил за една дама без връзки. Какво повече би могъл да направиш за нея?

— А, ти не знаеш всичко.

Тук Темпълтън се спря, като че ли щеше да каже твърде много, и се намръщи; след кратко мълчание продължи:

— Лъмли, аз съм се оженил така, като казваш… вярно е. Ти може да не бъдеш мой наследник, но аз ще се погрижа за теб, ако заслужиш обичта ми.

— Драги чи…

— Не ме прекъсвай, аз имам план за теб. Нека нашият интерес бъде общ. Титлата може пак да премине върху теб. Аз може да нямам мъжка рожба — каза чичото и помисли за някоя разумна сума. — Младите хора имат разходи, но бъди благоразумен, ако искаш да живееш добре в света и не те открия никога в някоя яма.

— Моите най-големи, моите най-сърдечни благодарности!

— Мълчи, виж се пак с лорд Саксингъм. Аз трябва и ще постигна това.

Темпълтън изпрати внука си и замислено продължи към Хайд парк, където го чакаше колата му. Щом влезе в именията си, видя дъщеря си да тича по поляната, за да го посрещне. Сърцето му се смекчи. Той спря колата и слезе. Помилва я, започна да играе с нея. И да се смее, когато тя се смее. Никой родител не можеше да бъде по-привързан от него.

„Лъмли Ферърс има способности, които биха ми правили чест — каза си замислено, — но неговите принципи изглеждат колебливи. Обаче, сигурно е, че тези прями маниери са белег за наличието на едно добро сърце!“

В това време Ферърс се отправи с повдигнат дух към къщата на Малтрейвърс. Приятелят му не си беше у дома, но Ферърс никога не считаше за нужно присъствието на хазяина, за да се разположи като у дома си. Книги имаше около него в изобилие, но Ферърс не беше от тези, които четат за удоволствие. Той се облегна на удобен стол и започна да плете нови мрежи на амбиции и интриги. Най-после вратата се отвори и Малтрейвърс влезе.

— Хей, Малтрейвърс, колко зле изглеждаш!

— Бях зле, но имам подобрение. Както докторите препоръчват промяна на въздуха на обикновените болни, така и аз ще опитам промяна на навиците. Трябва да бъда деятелен; сегашното ми положение изисква активност. Засега ще трябва да оставя книгите. Виждаш ме в едно ново положение.

— Какво?

— Това на общественик. Влязох в Парламента.

— Учудваш ме! Поздравявам те и ти завиждам. Бих желал и аз да бъда в Парламента!

— Ти! Никога не съм мислил, че си обзет от политическа мания.

— Политическа! Не, но това е най-почтения начин да се живее щастливо върху гърба на обществото.

— Гледаш на въпроса по много особен начин. Но аз мислих някога, че си Бентамит, и че твоето мото е „Най-голямо щастие за най-много хора.“

— Най-голямото число за мен е единицата. Съгласен съм с питагорейците: „Съединението е най-съвършеният принцип за творчеството!“ Сериозно, как можеш да сгрешиш принципа на мнението с принципа на поведението? Аз съм Бентамит като логик, но щом изляза от кабинета сред открития свят, оставям спекулациите на другите и действам за себе си.

— Ти си поне повече искрен, отколкото разумен в тези си признания.

— Тук грешиш. Когато се афектираме и изглеждаме по-лоши, тогава ставаме популярни и ни считат за честни и практични хора. Грешката на моя чичо е дето е лицемер на думи: с това рядко се постига нещо. Бъди откровен в думите си и никой няма да подозира лицемерие в намеренията и действията ти.

Малтрейвърс погледна строго Ферърс. Нещо възбуди негодуванието му. Неприятен му беше платонизма в лесната мъдрост на стария му приятел. Но той почувства, почти за пръв път, че Ферърс беше човек, който ще се издигне в света, и въздъхна: заради света.

След един кратък разговор на различни теми беше съобщено за пристигането на Кливлънд. И Ферърс, който мислеше, че не може да извлече нищо от Кливлънд, скоро си отиде, Ферърс сега беше станал икономист на времето си.

— Драги ми Малтрейвърс — каза Кливлънд, когато останаха сами, — тъй много се радвам, че те виждам. На първо място защото разширяваш своята полезна кариера.

— Полезна ли… добре, така да е! Животът е тъй несигурен и тъй кратък, защото ние не можем твърде бързо да постигнем малкото, което той може да даде в необятното поле на красивото и честното. А и двете от тях принадлежат и образуват полезното. Но в политиката и в изкуството ни обкръжават опасни съмнения и мрак! Ако се отнесем снизходително към злоупотребите, излъгваме разума и честността ди; ако ги атакуваме, колко много и колко фатално може да разбърка това тържествения приет ред, който е главната част в обществения механизъм! Колко малко някой, чийто способности, да речем, не съвпадат с този груб път и с тази атмосфера, може да бъде улеснен в дейността си!

— Той може да направи много, дори без красноречие и труд. Може да направи много, ако даде пример сред една тълпа от егоистични претенденти и разгорещени фанатици, на един честен и свободен от страсти и пристрастия човек. Може да направи и още повече, ако служи заедно с представителите на литературата, ако се освободи чрез една амбиция, издигаща се над условията и изгодите. Може и да докаже, че спекулативното знание не е отделно от практическия свят, и да поддържа достойнството на незаинтересоваността, която трябва да принадлежи на науката. Но целта на научния морал е не само да се служи на другите, но и да се усъвършенства и нашата индивидуалност. Нашите собствени души са едно тържествено поверение на нашия живот. Ти ще имаш своя принос със своята опитност по отношение на човешките мотиви и активните хора. И каквито и допълнителни знания да придобиеш, ще станеш еднакво известен и еднакво полезен, независимо дали те ще бъдат съобщени чрез действия или чрез книги. Достатъчно за това, драги ми Ърнест. Аз дойдох да вечерям с теб и да ме придружиш тази вечер до една къща, където ще се чувстваш добре, и за която, вярвам, ще се заинтересуваш. Не, никакви извинения. Обещах на лорд Латимър да го запозная с теб. Той е един от най-известните хора, който ще те въведе в политическия живот.

Такава промяна на навиците, от кабинета — в сената, беше възприел Малтрейвърс и то в такова здравословно състояние, което обикновено би служило на много хора за извинение на мързела им. Той не можеше да бъде мързелив. Беше казал направо на Ферърс, че „действието е основната черта на неговото съществувание“. Ако специфичната му разгорещена и болезнена мисъл се беше отказала от ролята си да бъде един мъчителен господар на нервите и мозъка, то грубото и лесно следване на практическата политика би оставило въображението и интелекта да си почиват и би възбудило по-грубите качества и дарби, които въодушевяват без да изтощават. Така поне си мислеше Малтрейвърс. Той помнеше дълбоката мисъл на един от неговите любими германски писатели: „За да се поддържат духът и тялото в съвършено здраве, е необходимо да се свикне понякога с вземането на участие в обикновените дела на хората“. А анонимната кореспондентка? Дали нейните насърчения имаха някакво влияние върху решението му? Не знаем. Но, когато Кливлънд си отиде, Малтрейвърс отключи чекмеджето на масата и прочете наново последното писмо, което беше получил от непознатата. Последното писмо! Да, тези писма сега бяха станали чести.