Едуард Литън
Бурен живот (18)

I

Ослепителен бал се вихреше в австрийското посолство. Тълпа от онези безделници, които и като млади и като стари се приспособяват към царстващата красавица, се беше събрала около мадам Вентадур. Общо казано, имаше повече каприз отколкото вкус в избора на най-ярката красавица. Един истински мъж винаги сам избира жената, на която би могъл да даде златната ябълка, но, разбира се, и той обикновено започва най-после да обожава избраната „от всички“ и преминава с невъобразима бързина от възмутен скептицизъм към суеверно уважение, фактически хиляди други неща, освен симетрията на чертите, вземат участие в обявяването красавицата на деня… тактичност в обществото, очарование на маниерите — един безименен и силен блясък. Там, където светът вижда грацията, там прокламира Венера. Малцина достигат видна знаменитост за каквото и да е, без някои случайни и независещи от тях обстоятелства, които нямат нищо общо с това, „което се проучва“. Някои качества или обстоятелства им придават мистериозно очарование. Еди-кой си действително ли е такъв гений? Еди-коя си действително ли е такава красавица? — питате недоверчиво. А, да — е отговорът. Знаете ли всичко за него или за нея? Не, разбира се, но се увличате и решавате, че идолът ви интересува от само себе си и, следователно, неговото уж видимо и популярно качество бива обожавано.

По това време мадам Дьо Вентадур беше красавицата на Неапол и при все че около петдесет от жените, които се намираха в същия салон, бяха по-хубави от нея, никой не смееше да каже това. Дори жените признаваха нейното превъзходство — понеже тя се обличаше най-изящно и по последна френска мода. Жените никога не признават, че едно лице, което носи недобре изглеждаща шапка, е красиво, нито пък признават, че е грозно, което и да е грозно лице, ако носи безупречна шапка. Мадам Дьо Вентадур притежаваше магия, която беше резултат на интуитивно високо възпитание, изтънчено по навик до крайност. Тя и се движеше като grande dame, като че ли самата природа бе решила да бъде такава. Нейният произход беше от най-известните семейства във Франция; на шестнадесетгодишна възраст се беше омъжила за един от също такъв род, но стар, грозен и обичащ да блести мъж. Той беше по-скоро една карикатура, отколкото наследство на великото френско благородничество, сега почти изчезнало. Но нейната добродетел беше безупречна — някои казваха от гордост, други — от студенина. Тя беше с остър и салонен ум — жив, макар и подчинен; понеже френското й високо възпитание се различаваше твърде много от летаргичната и резервирана невъзмутимост на англичаните. Всички мълчаливи хора изглежда се приемат за елегантни.

Един прислужник се оженил за богата дама, ужасявал се от подигравките на гостите, които новото му положение събирало около масата и един свещеник от Оксфорд му дал следния малък съвет: „Облечи черни дрехи и си въздържай езика!“ Прислужникът възприел този съвет и винаги бил считан за един от най-добрите джентълмени в страната, но разговорът определя критерия за истинската деликатност и изтънчената грация, които са мярката за морала в един дворец. Мадам Дьо Вентадур бе малко отдалечена от танцуващите с мълчаливото английско конте лорд Тонтън, изящно облечено и гордо изправено зад стола, а сантименталният барон фон Шомберг, покрит с ордени, с бакенбарди, вчесан по последна мода, въздишаше от лявата й страна; френският пълномощен министър, нежен, красноречив и остроумен седеше вдясно от нея; а наоколо, от всички страни, се притискаха, покланяха се и правеха комплименти, дипломатически секретари и италиански принцове, банката на които бе на комарджийската маса, имотите им — в техните художествени галерии — те продаваха по някоя картина, когато картите им изневеряваха. Очарователната Дьо Вентадур! Тя беше привлекателна за всички! Усмивка за мълчаливите, шеговитост за веселите, политика за французите, поезия за германците.

Тя изглеждаше така, както би могла да изглежда най-добре. Черното и кадифено облекло и грациозната й шапка с княжески пера бяха в контраст с белотата на ръцете и шията й. Поради хубавите й очи, кожата, богатият цвят на изражението, розовите устни и малките, като от слонова кост зъби — никой не би бил такъв студен, внимателен критик, за да забележи, че брадичката е прекалено изострена, устата — извънредно широка. А носът, — тъй красив фронтално, беше далеч от съвършенството в профил.

— Моля, беше ли Валери дьо Вентадур в Страда Нуова днес? — попита германецът с такава нежност в гласа си, като че ли се кълнеше във вечна любов.

— Как може по друг начин да прекараме времето си преди обяд ние, жените? — отговори Валери дьо Вентадур. — Нашият живот е едно безцелно преминаване от люлката до гроба. И времето ни след обяд е посветено на нашата кариера. Една разходка и една тълпа — това е всичко. Ние виждаме света само от една леко открита кола.

— Този е най-приятният начин да бъде гледан — каза сухо французинът.

— Съмнявам се, безделието изморява най-много.

— Ще ми направите ли честта да танцувате с мен? — каза високият английски лорд, който си мислеше, че Валери дьо Вентадур, би предпочела да танцува, отколкото да седи на едно място.

Французинът се усмихна.

— Лорд Тонтън потвърждава вашите разбирания — каза пълномощният министър.

Лорд Тонтън се усмихна, защото всички се усмихнаха, и загрижен, очакваше отговора.

— Не… аз рядко танцувам. Коя е онази тъй красива жена?… Какви хубави черти имат англичанките! А кой е онзи господин… — продължи Валери дьо Вентадур, без да дочака отговор на първия си въпрос. — Младият, искам да кажа… който се обляга до вратата?

— Онзи, с черните мустаци ли? — каза лорд Тонтън. — Той е мой братовчед.

— О не, не полковник Белфилд; аз го познавам… колко е любезен той! Не! Господинът, за когото питам, е без мустаци.

— А, да, високият англичанин със светлите очи и високото чело — каза френският министър. — Той току–що е пристигнал от Ориента, мисля.

— Това е едно поразително изражение на лицето — каза Валери дьо Вентадур, — има нещо рицарско в обръщането на главата. Без съмнение, лорд Тонтън, той е благородник.

— Той е това, което вие наричате благородник — отговори лорд Тонтън, — тоест, това, което ние наричаме джентълмен — казва се Малтрейвърс… Господин Малтрейвърс. Скоро навърши пълнолетието си и има, вярвам, доста добро състояние.

— Господин Малтрейвърс, само господин! — отговори Валери дьо Вентадур.

— Защо — каза френският министър, — вие знаете, че английските благородници не се нуждаят от титли, за да се различават от другите.

— Зная това, но той има вид на нещо повече от един обикновен благородник. Има нещо крайно интересно в погледа му, но това не е, трябва да призная, вследствие приетия чин. Може би той би изглеждал същия, роден на село.

— Вие не го считате за красив? — попита лорд Тонтън почти сърдито (понеже беше от красивите хора, а красивите хора понякога са завистливи).

— Красив! Не съм казала това — отговори Валери дьо Вентадур. — Той има по-скоро хубава глава, отколкото красиво лице. Умен ли е? Любопитно ми е да зная. Но всички вие, англичаните, лорде, сте много образовани.

— Да, високо образовани, не повърхностни — отговори лорд Тонтън.

— Ще ми позволи ли Валери дьо Вентадур да й представя един съотечественик? — попита английският министър, който се приближи до господин Малтрейвърс.

Валери дьо Вентадур направи половин усмивка и видимо се изчерви, когато видя гордото и изразително лице очарователно приведено към нея.

Запознанството беше направено — размениха се няколко незначителни думи. Френският министър стана и се оттегли настрана с английския. Малтрейвърс зае опразнения стол.

— Отдавна ли сте в чужбина? — попита Валери дьо Вентадур.

— От четири години — достатъчно дълго, за да се завърна вече в Англия.

— Бил сте в Ориента… завиждам ви. Гърция, Египет… — всичко свързано с тях. Пътувал сте в миналото, избягал сте подобно на мадам д’Епиней, която е искала да се махне от цивилизацията и да се скрие в романтичното.

— При все това мадам д’Епиней е прекарала живота си в писане на книги на теми, извлечени от една твърде модерна цивилизация — рече Малтрейвърс, като се усмихна.

— Значи, познавате мемоарите й — Валери дьо Вентадур се изчерви леко. — При успеха на по-възбудителната литература са имали време за второстепенни описания от миналите векове…

— Не са ли тези второстепенни описания често най-очарователните? — каза Малтрейвърс. — Мемоарите на мадам д’Епиней са от подобен характер. Тя не беше добродетелна жена, но чувстваше добродетелта и я обичаше. Не беше гениална жена, но тръпнеше от всички влияния на гениите. Някои хора като че ли са родени с темперамента и вкусовете на гения, но без неговата творческа сила. Имат неговото чувство, но нещо им липсва в интелекта. Те чувстват силно, при все че се изразяват слабо. Тези хора реагират често с неописуем патос — и френските мемоари от миналия век изобилстват с подобни примери. Това е интересно — тази борба на чувствителните умове против летаргията на едно блестящо, но глупаво общество.

Къде беше германският барон? Флиртуваше в другия край на залата. А английският лорд? Той говореше на контетата край вратата. А по-долу стоящите от тях? Те танцуваха, шепнеха, флиртуваха, наливаха си уиски или шампанско. Валери дьо Вентадур беше сама с младия чужденец сред тълпа, която говореше за чувства, и с погледите си издаваше чувства.

Докато разговаряха така, Малтрейвърс се сепна изведнъж, чул близо зад себе си остър глас на френски:

— Е, е! Подозирам нещо, да, подозирам нещо.

Валери дьо Вентадур погледна наоколо с усмивка и каза:

— Това е съпругът ми. Ще ви представя.

Малтрейвърс стана и се поклони на дребен, слаб човек, много добре облечен, с грамадни очила върху дълъг, остър нос.

— Извънредно ми е приятно да се запозная с вас, господине! — каза Дьо Вентадур. — Отдавна ли сте в Неапол?… Времето е хубаво… но няма да трае задълго… Никакви новини за вашия парламент… ще бъде разтурен скоро! Не е хубава операта в Лондон тази година… е?

Този бърз монолог беше изговорен с подходящи жестове. Всяко ново изречение господин Дьо Вентадур започваше с особен поклон, и след като дойде заключението, потвърждаващо неговото неверие и остроумие, той направи тайнствен знак с показалеца си, като го повдигна нагоре успоредно с носа си, в същото време церемонията беше съпроводена с три конвулсивни потрепервания, които изглежда го разклатиха изцяло.

Малтрейвърс гледаше с нямо удивление съпруга на грациозното до него създание и господин Дьо Вентадур, който беше казал толкова, колкото считаше за необходимо, насочи красноречието си към изразяване на удоволствието, което щеше да му бъде доставено — да види господин Малтрейвърс в хотела му. След това, като се обърна към съпругата си, започна да я уверява, че е много късно и че е прилично да си отидат. Малтрейвърс се изплъзна и, когато стигна до вратата, беше хванат от стария си приятел Лъмли Ферърс, който каза:

— Ела, драги, чакам те цял половин час. Хайде. Умирам за сън. Може би имаш намерение да вечеряш? Има хора, които не искат да знаят за чувствата на другите.

— Не, Ферърс, на твое разположение съм — младежът слезе по стълбите и тръгна към хотела.

Когато стигнаха широкия и открит площад, на който се намираше хотелът, с приятното море пред тях, сияещо в обятията на извиващия се бряг, Малтрейвърс, който досега слушаше мълчаливо сладките приказки на приятеля си, спря изведнъж и каза:

— Погледни морето, Ферърс… Каква гледка, какъв приятен въздух! Какъв мек месец! Представи си старите гръцки авантюристи, които първи са колонизирали това божествено място — най-чудесното място на света — гледали са над тези вълни и може би са преставали да линеят повече за Гърция.

— Не мога да си представя нищо подобно — каза Ферърс. — И бъди сигурен, че господата, за които говориш в този час през нощта, освен ако не са се намирали на някоя пиратска екскурзия — понеже обикновено гръцките колонисти са били проклети разбойници — са били дълбоко заспали в леглата си.

— Писал ли си някога поезия, Ферърс?

— Сигурно, всички умни хора поне веднъж през живота си са писали поезия. Това е наша болест.

— А чувствал ли си някога поезията?

— Да съм чувствал ли?

— Да. Ако си поставял месечината в стихове, чувствал ли си я преди това да свети в сърцето ти?

— Драги ми Малтрейвърс, по-добре ще бъде да си вървим.

— Не, ще остана навън.

— Не бъди неблагоразумен.

— Когато луната свети, не може да съществува неблагоразумие.

— Какво? Ние, които сме се изкачвали на пирамидите, преплували сме Нил, видели сме магиите в Кайро, били сме почти убити в Истанбул! Ние, които сме преживели толкова много приключения, видели сме толкова много сцени и случки за четири години — ние ли трябва да се възхищаваме и да въздишаме по месечината като самотно чираче на някой кораб? Глупости, казвам. Преживели сме извънредно много и не е нужно да се отдаваме на чувствата си.

— Може би си прав, Ферърс — Малтрейвърс се усмихна. — Но аз още мога да се наслаждавам на една красива нощ.

Ферърс безспорно беше прав в теорията си за това, че ние, след като сме изпитали действителни приключения, ставаме по-малко болезнени и чувствителни. Животът е сън, който сънуваме най-вече в началото и в края — средата ни поглъща извънредно сигурно и не остава време за сънища. Но при все това, както казва Малтрейвърс, ние можем да се наслаждаваме на една хубава нощ, особено край бреговете на Неапол.

Малтрейвърс започна да се разхожда насам-нататък, размишлявайки известно време. Сърцето му беше смекчено — стари спомени преминаваха през паметта му. Но нежните черни очи на Валери дьо Вентадур блестяха през всяка сянка на миналото. Възхитително опиянение, сякаш вече беше любов, а всъщност все още въображение.