Едуард Литън
Бурен живот (1)

I

На около четири километра от един наш индустриален град се простираше широко и пусто поле — по-тъжно място едва ли би се намерило — тревата рядко никнеше из тази камениста почва. В цялото неприветливо пространство не се забелязваше нито едно дърво. Самата природа като че ли бе изоставила това усамотено място, като че ли то бе заплашено от непрекъснатия шум на съседните ковачници и даже изкуството, което взема всичко за своя услуга, с презрение би се отказало да се възползва от пустошта му. Имаше нещо фатално и необикновено в това място. Особено през дългите зимни нощи, когато се виждат далечните огньове и светлини, които придават на околностите на някои индустриални местности съвършено странен вид. Дотолкова тази местност беше изоставена от хората, че на много километри не се виждаше никакво заселище, освен една малка, уединена, мизерна хижа, построена недалеч от главния път, който пресичаше полето по средата.

В тази самотна къща по времето, когато започва нашия разказ, живееха мъж и момиче. Мъжът беше на около петдесетгодишна възраст, в мръсни, вехти дрехи, с копринена кърпа, украсена с голяма брошка от фалшиви скъпоценни камъни, увита около мускулестата шия. Изпокъсаният му панталон беше декориран с прашки: едната — от цинкова тел, а другата — от медна тел. Телосложението му — неохранено, но жилаво, подсказваше притежаването на значителна физическа сила. Лицето му беше преждевременно набръчкано, а косата му падаше под ниски и груби, отвратителни вежди, издаващи постоянна злоба, която никаква усмивка на устните (а човекът се усмихваше често) не можеше да изпъди. Това бе лице, което говореше за продължителни и закоравели пороци — лице, върху което миналото бе изписало неизлечими белези. Белези, причинени от палач, не биха се изрисували по-ясно, нито биха предизвикали по-бързо предупреждение и покорение у честните и смирени хора.

Той беше зает с броенето на няколко мръсни монети, които при все, че бе съвсем лесно да се пресметнат, продължаваше да ги брои и преброява, като че ли това действие би могло да увеличи тяхната сума.

— Трябва да има някаква грешка тук, Алис! — каза той с нисък тон. — И как е възможно да имаме толкова малко пари? Ти знаеш, че имах две лири в чекмеджето в понеделник и сега трябваше да си взема от тях, проклетнице!

Лицето, към което се бе обърнал така, седеше на срещуположната страна на неразгорелия се добре, задушаващ огън; то погледна смирено и бе съвършено противоположно на това на мъжа: девойка на около петнадесетгодишна възраст с бледи страни, забележително чисти и деликатни, въпреки белезите от слънцето, които бяха причинени вследствие на работата, която тя вършеше. Нейната червено-кафява коса се спускаше на редки и естествени къдри по челото и грациозността й бе забележителна, при все че бе тъй млада. Лицето й красиво, още с детски черти, имаше израз, който причиняваше болка. Когато заговореше, или се усмихнеше, или само потрепнеше с някой мускул, очите, цветът и устните се възпламеняваха и показваха, че у това същество се крие живот.

— Не съм откраднала нищо, тате — каза тя с тих глас, — бих желала да взема нещо от тях, но зная, че ще ме биеш, ако направя това.

— А защо ти са пари?

— Да си купя храна, когато остана гладна.

— За нищо друго ли?

— Не зная…

Момичето млъкна. След малко продължи:

— Защо не ме пуснеш да отида да работя с другите момичета по фабриките? Ще спечеля пари и за мен, и за теб.

Мъжът се усмихна с усмивка, която раздвижи внезапно всичките черти по лицето му.

— Дете — каза той, — ти си едва на петнадесет, ти си една жалка глупачка — ако отидеш по фабриките и се отдалечиш от мене, какво ще правя аз? Не! Мисля, че ти, която си толкова красива, би могла да имаш пари по друг начин.

Момичето изглежда не бе разбрало намека и повтори разсеяно:

— Бих предпочела да отида по фабриките.

— Глупости! — каза човекът сърдито. — Аз имам три проекта за…

Той бе прекъснат от силно почукване по вратата. Пребледня и измърмори:

— Кой може да е? Късно е, вече е към единайсет. Пак! Пак! Алис, попитай кой е.

Девойката застана за момент като омагьосана до вратата. Тъй както стоеше там — финото й телосложение, сърдечният й поглед, променящият се цвят на лицето й, крехката й младост и особената грация в позата и в жестовете, биха послужили за идеал на някой художник при опитите му да възпроизведе селската красота.

След леко колебание Алис постави устните си до една пукнатина на вратата и повтори въпроса на баща си.

— Моля, извинете — каза ясен, силен, но учтив глас, — като видях, че прозорецът ви свети, се осмелих да попитам дали някой от вас би се съгласил да ме заведе до… ще възнаградя добре услугата.

— Отвори, Алис! — каза собственикът на хижата.

Момичето изтегли голямо напречно дърво от вратата и висока фигура премина прага.

Новодошлият беше в разцвета на младостта си, може би на около осемнадесет години, държанието и видът му учудиха както главата на семейството, тъй и дъщерята. Бе невъзможно да се помисли, че не е джентълмен, при все че дрехите му бяха прости и прашни. Той носеше малка раница на гърба си. Докато влизаше, повдигна шапката си с крайна учтивост и буйната му кафява коса покри високото и внушително чело. Имаше почти красиви черти, видът му бе смел и заповеднически.

— Много съм задължен на вашата любезност — каза той, като пристъпи разсеяно и се обърна към човека, който го наблюдаваше с изпитателно око, — и вярвам, драги, че вие ще бъдете още по-любезен, ако ме съпроводите до…

— Няма да сбъркате пътя — отговори мъжът грубо, — светлините ще ви направляват.

— Те по-скоро са ме объркали. Струва ми се, че заобикаляха цялото поле, по което не можах да видя никаква пътека; ако ми покажете правата посока, няма да ви безпокоя повече.

— Много е късно — отговори домопритежателят двусмислено.

— Тъкмо за това трябва да бъда в… Хайде, добри ми приятелю — настоя пътникът, — вземете си шапката и ще ви дам половин лира за безпокойството.

Собственикът на хижата тръгна, но изведнъж спря; наново разгледа гостенина и го попита:

— Съвършено сам ли сте, господине?

— Съвършено сам.

— Може би ви познават в…

— Не. Но от какво значение е това за вас? Аз съм чужденец в тази местност. — И съм тъй ужасно изморен! — каза младежът нетърпеливо. Докато говореше, извади часовника си. — Минава единадесет!

Притежателят на хижата забеляза часовника и злите му очи светнаха. Той потри челото си с ръка и каза с по-любезен тон:

— Господине, понеже сте изморен, а вече е толкова късно, би било по-добре…

— Какво? — повиши глас чужденецът.

— Ами покривът ми е беден, но е на ваше разположение и аз бих тръгнал с вас утре, на разсъмване.

Чужденецът огледа тъмните стени на ниската къща. Тъкмо щеше да отблъсне гостоприемното предложение, когато изведнъж погледът му се спря върху Алис, която с устремени очи и с отворена уста го наблюдаваше. Когато погледите им се срещнаха, тя се зачерви невинно и обърна лицето си. Тази гледка изглежда промени намеренията на чужденеца. Той се подвоуми за момент, след това измърмори нещо през зъби, като свали раницата си на пода, седна на един стол край огъня, протегна краката си и каза:

— Нека бъде така, мои хазяи; затворете къщата си наново. Донесете ми чаша бира и парче хляб. Това е достатъчно за вечеря! Колкото се отнася до леглото, този стол ще ми послужи за тази цел.

— Може би ще успеем да приготвим нещо по-хубаво за вас от този стол — отговори хазяинът. — Но нашите най-добри приготовления ще изглеждат доста глупави за един джентълмен, ние сме съвсем бедни хора — работим твърде много, но все напразно.

— Не се безпокойте — отговори чужденецът, като разбута огъня, — аз съм свикнал и с по-големи неудобства от спането на стол в къщата на честен човек; макар че сте бедни, считам, че сте честни.

Човекът се обърна към Алис и я помоли да сложи това, което би могла да намери в техния долап. Няколко кори хляб, малко студени картофи и чаша доста силна бира съставляваха всичката гощавка, която бе сложена за чужденеца.

Въпреки предишните си хвалби, младежът с неприятна усмивка, сократовски изгледа приготовленията, докато изтегляше стола си до масата. Но погледът му стана по-весел, когато срещна отново очите на Алис; а докато тя се навърташе около масата и се извиняваше колебливо, той я хвана за ръката и я стисна нежно; заговори й, като я гледаше с нескрито възхищение:

— Ти си най-красивото момиче, което съм виждал! Този, който е пътувал пеша цял ден през най-грозната местност, която се намира между трите морета, не може да не бъде достатъчно ободрен вечерта от гледката на едно толкова красиво лице.

Алис бързо дръпна ръката си, отиде до ъгъла на стаята, седна и продължи да гледа чужденеца с обикновения си наивен поглед, но вече с полуусмивка върху розовите устни.

Бащата на Алис погледна строго младежа.

— Хранете се, господине — каза той, — и никакви любезности: бедната Алис е честна, както преди малко казахте.

— Сигурно — отговори пътникът, като късаше със зъбите си коравите парчета хляб, — сигурно е честна. Нямах намерение да ви оскърбя, но факт е, че съм един получужденец, а в странство, знаете, човек може да каже някоя любезна дума на едно красиво момиче, без да накърни честолюбието му, или това на баща му.

— Един получужденец! Та вие говорите английски добре като мене — каза хазяинът.

Чужденецът се усмихна:

— Благодаря ви за комплимента. Това, което исках да кажа, е, че съм бил дълго в странство, фактически току-що съм се върнал от Германия.

— И се прибирате у дома?

— Да.

— Далеч ли е от тук вашият дом?

— На около тридесет километра, мисля.

— Доста млад сте, господине, за да ходите самичък.

Пътникът не отговори, но продължи непривлекателната си закуска и след това изтегли стола си до огъня. Тогава си помисли, че достатъчно е задоволил любопитството на хазяина и че последният трябва да удовлетвори сега неговото:

— Навярно работите по фабриките?

— Да, господине. Лоши времена.

— А вашата красива дъщеря?

— Наглежда къщата.

— Имате ли и други деца?

— Не, една уста, повече от моята, е това, което бих могъл да изхраня. И пак е трудно. Но вие ще искате да си починете сега? Можете да легнете на моето легло, господине, а аз да спя тук.

— По никакъв начин — каза отсечено чужденецът. — Ако обичате, сложете още малко въглища в огъня и ме оставете да си почина тук.

Хазяинът стана. Не настоя на предложението си, излезе от стаята, за да донесе още въглища. Алис продължаваше да седи в ъгъла.

— Хубаво момиче — пътникът се огледа и остана доволен, че са сами, — бих спал добре, ако можех да имам една целувка от кораловите ви устни.

Алис закри лицето си с ръце.

— Оскърбявам ли ви, като ви говоря така?

— О, не, господине.

След този отговор пътникът се приближи тихо до Алис. Изтегли нейните ръце от лицето й, а тя попита нежно:

— Имате ли много пари в себе си?

Пътникът повдигна вежди учуден:

— Защо такъв въпрос, красивото ми? Толкова скъпо ли продавате целувките си?

Алис се намръщи и отмести косата от челото си.

— Ако имате пари — каза тя шепнешком, — не казвайте на баща ми. Гледайте да се въздържите. Страх ме е… мълчете… Той идва.

Младежът се върна ма мястото си с променено настроение. Докато хазяинът влизаше, той за пръв път го разгледа по-внимателно. Слабата светлина от полуизгасваща свещ показа ясно груби, диви черти на човек, който неслучайно е неспокоен. И пътникът, като го огледа от лицето до краката, видя, че това, което умът можеше да предначертае, тялото лесно можеше да изпълни.

Пътникът се замисли натъжен. Вятърът фучеше, дъждът плискаше, през прозореца не се виждаше нито една светлина — навсякъде бе тъмно. Дали да тръгне сам? Не би ли се изложил на по-голяма опасност в това широко и пусто поле — не би ли го последвал домакинът, за да го нападне в тъмнината? Той нямаше никакво оръжие, освен една пръчка. Но в хижата имаше поне надежда — желязото, което беше до него и което служеше за бъркане на огъня. Във всеки случай, засега по-добре би било да се чака. Когато остане сам, той би могъл по всяко време да изтегли резето на вратата и да се измъкне навън незабелязан от никого.

Такова бе заключението на неговите размишления. Домакинът разбута огъня, за да го усили, и каза:

— Ще спите отлично тази нощ.

— Сигурно, доста съм преуморен; смея да кажа, че ще мине час или два преди да заспя, но когато веднъж заспя, заспивам извънредно дълбоко! — погледна го бегло пътникът.

— Хайде, Алис — каза бащата, — да оставим господина на спокойствие. Лека нощ, господине!

— Лека нощ, лека нощ! — отговори пътникът с лека прозявка.

Бащата и дъщерята излязоха през малка врата в ъгъла на стаята. Гостенинът ги слушаше, когато те се изкачваха по скърцащите стълби. След малко всичко затихна.

„Какъв глупак съм! — каза си той. — Няма ли най-после да престана да мисля, че не съм вече студент в Гьотинген, и нищо ли няма да ме отблъсне от тези пешеходни приключения? Ако не бяха големите черни очи на момичето, щях да си тръгна и да бъда в безопасност дори по това време, разбира се, ако по някаква случайност този див баща не би ме убил на пътя. При все това, ще му намеря леснината, след половин час ще бъда на полето. А до това време тук е желязото за бъркане в огъня. В най-лошия случай, ние сме един срещу един, при все че мъжагата е доста едър.“

Макар че пътникът се стараеше да се окуражава, сърцето му биеше доста силно. Погледът му се беше заковал във вратата, през която собствениците бяха излезли, а ръката му — в масивното желязо.

Докато беше по такъв начин зает, Алис, вместо да се прибере в тясната си стая, беше отишла при баща си, който седеше до леглото, мърморейки нещо с устремен към пода поглед.

Момичето стоеше пред него и го гледаше с кръстосани ръце на гърдите.

— Тая нощ ще ми паднат най-малко двадесет лири — каза отсечено домакинът.

— Искаш да кажеш, тате, че толкова струва часовникът на господина?

Той се сепна.

— Ти мислиш — продължи Алис тихо, — ти мислиш да направиш някоя пакост на този младеж. Но няма да направиш това.

Лицето на бащата се помрачи като нощта.

— Какво? — започна той с висок глас, но тутакси обърна тона си в силно ръмжене. — Как смееш да ми говориш така? Иди си лягай! Хайде!

— Не, тате.

— Не?

— Аз няма да се помръдна от тази стая, докато не се разсъмне.

— Скоро ще видим това — каза той и изпсува.

— Само ме пипни, ще разбудя господина и ще му кажа, че…

— Какво?

Момичето се приближи до баща си, постави устните си до ухото му и прошепна:

— Че имаш намерение да го убиеш.

Той трепереше от главата до краката, затвори очи и отвори мъчително устата си за въздух.

— Алис — каза нежно. — Алис, ние все по-често умираме от глад.

— Аз, да! Но ти никога!

— Нещастнице, какви са тия думи? Ако пия твърде много понякога, страдам не по-малко като отрезнея. Иди си легни, казвам ти — не мисля да направя зло на младежа. Мислиш ли, че ще си увия сам въжето? Не, не. Отивай си! Хайде!

Лицето на Алис, което имаше досега интелигентен вид, внезапно придоби глупаво изражение.

— Сигурно, тате, ще те обесят, ако го заколиш. Не забравяй това! Лека нощ! — тя се запъти към стаичката си.

Когато остана сам, мъжът притисна силно челото си с ръка и остана така неподвижен около половин час.

„Ако това проклето момиче заспи — измърмори той най-после, като се огледа, — би могло да се извърши незабавно. Езерото е близко, дълбоко като кладенец. И аз бих могъл да кажа през деня, че момчето се е заблудило и се е удавило. То, изглежда, е чужденец тук. Трябва да има достатъчно много, за да дава половин лира за другар, който би го съпроводил няколко километра! Аз се нуждая от пари, аз се нуждая от работа!“

Докато размишляваше така, имаше усещането, че се задушава; отвори прозореца, наведе се навън — дъждът валеше отгоре му. Той затвори прозореца с проклятие, изу обущата си, промъкна се на пръсти до прага и разгледа отсрещната врата, осветена от свещта, която държеше в ръката си. Тя беше затворена. Тогава се наведе внимателно напред и се ослуша.

„Всичко е тихо — помисли си, — може би той вече спи. Ще се промъкна долу. И ако Джон Уолтър дойде тази вечер, работата ще се извърши отлично.“ Слезе тихо по стълбата. В един ъгъл, до подножието на стълбата, имаше разни неща, няколко вързопа с пръчки, и една брадва. Той грабна брадвата.

„А-ха — каза си, — тук е и големият чук на Уолтър.“ — Като се облегна на вратата, долепи окото си до една цепнатина, през която се виждаше неясно стаята, осветена от огъня.