Едуард Литън
Бурен живот (11)

XI

Бяха изминали около три седмици от тази ужасна нощ, когато колата на Малтрейвърс спря пред вратата на вилата — прозорците бяха затворени, никой не отговори на неколкократното повикване на кочияша. Самият Малтрейвърс, изплашен и учуден, слезе от колата — той беше в дълбок траур. Тръгна нетърпеливо към задния вход, който бе също затворен; отиде към прозорците на гостната стая, които биваха винаги преди полуотворени, даже през мразовитите зимни дни, но сега бяха затворени, както останалите. Извика ужасен: „Алис! Алис!“ — никакъв сладък глас не отговори радостно, никакви феерични стъпки не изтичаха да го посрещнат. В този момент обаче се показа фигурата на градинаря, който идваше през полянката. Той веднага разказа случката; къщата била обрана, старата жена — вързана за кревата й. Алис избягала.

Въпросът се отнесе до един съдия — подозренията паднаха върху бегълката. Никой не знаеше нищо за нейното произхождение или име, даже и старата жена не знаеше нищо. Малтрейвърс беше изрично заповядал на Алис да не говори за себе си и тя твърде много се страхуваше да не бъде открита и изискана от баща си. Но знаеше се, че тя бе влязла в къщата като бедно селско момиче; какво по-обикновено от това за жени от подобен произход — да избягат от любовника си и да отнесат част от вещите му по погрешка? И от едно бедно момиче като Алис какво друго би могло да се очаква? Съдията се усмихна, а полицаите се засмяха. Беше просто добра шега за младия джентълмен! Тъй като от Малтрейвърс нямаше нареждания за преследване и понеже мислеха, че той би бил малко склонен да възбуди съдебно преследване, търсенето не беше твърде строго. Обаче притежателите на две къщи, които също бяха ограбени през предишната нощ, се бяха повече загрижили за това. Подозрения паднаха върху един престъпен човек: Джон Уолтър, който беше изчезнал безследно. Напоследък бил видян, казваха, с някакъв безделник, за когото се говореше, че някога бил добре платен механик, обаче останал без работа, поради кражби и пиянство; след това бивал обвинен като съучастник на банда фалшификатори — бивал и съден, но избегнал наказанието поради недостатъчни доказателства против него. Този човек се казвал Лука Дарвил. Къщата му била претърсена, но той също бил избягал. Следите от кола край вратата на Малтрейвърс даваха слаба нишка за преследване. След едно усилено търсене за няколко дни хора, отговаряйки на въпросите, описващи заподозрените крадци, които имали за другар една млада жена, казаха, че следите водели към странноприемница, известна като прибежище на контрабандисти, край морето. Но от там всяка по-нататъшна следа изчезваше.

И всичко това беше разказано на зашеметения Малтрейвърс; бъбривостта на градинаря изпревари запитванията му, а името Дарвил му обясни всичко, което беше тъмно за другите. И Алис бе заподозряна в най-ниското и най-мръсното престъпление. В неизвестност, възлюблена и протежирана, каквато беше, тя нямаше да избегне клеветата, от която той се надяваше винаги да я пази. Но споделяше ли той подозрението? Малтрейвърс беше твърде великодушен и разумен.

— Куче! — каза той на изплашения служител, скърцайки със зъби и стискайки юмруци. — Посмей да кажеш една дума против Алис и ще те удуша!

Старата жена, която се бе заклела, че за нищо на света не би останала в къщата след потресаващата нощ, научи за завръщането на нейния господар и дойде при него, като накуцваше. Тя пристигна навреме и чу заканата му към служителя.

— А, това е право, дай му заслуженото, благословено да е доброто ти сърце, истината е това, което казвам аз. Госпожицата да е обрала къщата? Да е избягала? О, не… бъди сигурен, че те са я убили и са заровили тялото й.

Малтрейвърс си отвори устата за въздух и без да проговори нито дума, се качи отново в колата и тръгна към съдията. Видя в този чиновник достоен и интелигентен светски човек. Довери му тайната на своето и на Алис произхождение. Съдията се съгласи с него, вярвайки, че Алис е била открита и отвлечена от баща й. Предприе се ново издирване — пръскаше се злато. Малтрейвърс ръководеше лично търсенето. Всичко даде предишните резултати, обаче от описанията, които той чу от хората за младата жена, която придружавала мъжете, предполагаеми, че са Дарвил и Уолтър, той бе доволен, че Алис, въпреки това, бе жива — надяваше се, че ще успее да избяга и да се завърне при него. С тази надежда той остана седмици, месеци в околността, но времето минаваше, а никакви новини… Беше принуден най-после да напусне местността, която ставаше все по-тъжна. Но той си осигури приятел в лицето на съдията, който обеща да му съобщи, ако Алис се завърне или баща й бъде заловен. Той награди госпожа Джонс богато, осигури я до живот, от признателност към младата му и ранна любов. Но обеща най-голяма награда за най-малкото откритие. И със съкрушен и отчаян дух се отзова най-после на неколкократните и загрижени покани на настойника, на чиито грижи бе предаден като сирак, ненавършил годината на пълнолетието.