Едуард Литън
Бурен живот (12)

XII

Фредерик Кливлънд, по-младият син на лорд Бирнхайм, беше настойникът на Ърнест Малтрейвърс. Той беше на около четиридесет и три години, един твърде начетен човек. С голямо образование и с естествени способности, значително над обикновените. Кливлънд в ранния си живот блестеше с амбицията на автор… Беше писал добре и грациозно, но успехът, макар и добър, не задоволяваше стремежите му. Причината за това беше новата литературна школа, която се различаваше от разбиранията на господин Кливлънд и имаше надмощие, въпреки мнението на критиците. И както старият лорд Норуич, който по времето на Чарлс I бе царстващият ум в двора, но през времето на Чарлз II бе считан за извънредно глупав, тъй като и всяко време има своя литературен отпечатък и препраща старите издания в рафтовете на кабинетите, като пренебрегнати антики, Кливлънд не можеше да бъде любим автор на публиката, при все че беше обожаван от критиците — и знатните дами, и любителите купуваха и подвързваха томовете му внимателна поезия и хубава проза. Но Кливлънд беше с високо произхождение, с възхитителни маниери, с красноречив говор — неговото разположение беше тъй приятно, както беше култивиран умът му. Той стана, прочее, един човек много търсен в обществото — както уважаван, тъй и обичан. Ако нямаше гений, имаше здрав разум — и не насърчаваше хубавото си настроение и добродушното си сърце да тичат след някоя суетна сянка и да се безпокоят напразно. Доволен от една почтена и независима репутация, той се отказа от бляна за по-голяма слава и поддържаше доброто си разположение към света, макар да мислеше тайно в душата си, че това все пак не се съгласува с неговите литературни капризи. Кливлънд не се ожени: живееше понякога в града, но главно в Темпъл Гроув — една вила недалеч от Ричмънд. Тук, при една добра библиотека, хубава околност и кръг от привързани и обичащи го приятели, които съставляваха членовете на така нареченото добро общество — тази усъвършенствана и елегантна личност прекарваше един живот може би много по-щастлив от този, който би преживял, ако неговите младежки блянове се бяха изпълнили.

Кливлънд беше действително човек с невисок гений, но много по-издигнат от обикновените автори. Когато се оттегляше понякога от честите си упражнения, той се отдаваше на размишления над великите съчинения. От добре начетен човек той стана задълбочен учен. Някои от положителните науки прибавиха нови богатства към знанията му и придадоха тежест и достойнство на ума му. Социалните му навици, здравият му разум, правилните му разсъждения го направиха отличен съдия за всички неопределени нищожности или малки неща, които, образувайки едно цяло, съставляват знанието за великия свят. Казвам за великия свят, защото Кливлънд познаваше твърде малко света, без великото в него. Но Кливлънд беше един дълбок философ във всичко, което се отнасяше до този изтънчен кръг, в който се движат издигнатите духовно и финансово господа и дами.

Покойният Малтрейвърс — човек, който се възхищаваше от тези, които са с литературни навици, елегантен, високо възпитан и гостоприемен seigneur de province — се оказваше най-стар приятел на Кливлънд. Кливлънд бе станал любимецът на клубовете, когато бе направил своя дебют в обществото. Те бяха неразделни през един или два сезона — и когато господин Малтрейвърс се ожени и се отдаде на селския живот, мислейки, че ще бъде много по-добре в собствените си големи земи, отколкото републиканската лондонска аристокрация. Като се установи спокойно в Лизъл Корт, Кливлънд кореспондираше с него редовно и го посещаваше два пъти през годината. Госпожа Малтрейвърс почина при раждането на Ърнест, втория им син. Нейният съпруг я обичаше нежно и бе за дълго неутешим от загубата й. Той не можеше да гледа детето, което му струваше такава скъпа жертва. Кливлънд и сестра му, госпожа Юлия Данвърс, бяха негови гости след печалната случка; с разумна и деликатна добродушност госпожа Юлия предложи да вземе невинното дете при децата си за няколко месеца. Предложението беше прието и едва след две години Ърнест беше върнат обратно в бащината си къща. Повечето от това време той бе преживял всичките случки, тъжни и радостни премеждия на първия си детски живот под ергенския покрив на Фредерик Кливлънд. Последният обикна детето като свое. Първата разбираема дума на Ърнест поздрави Кливлънд с „татко“, и, когато детето бе върнато в Лизъл Корт, Кливлънд нареждаше на гувернантките куп предупреждения, предпазни средства, обещания и заплахи, които биха заставили една внимателна майка да се изчерви. Това засили връзките между Кливлънд и приятеля му. Кливлънд започна да го посещава вече три пъти през годината, вместо два пъти. Нищо не се правеше за Ърнест без съветите на Кливлънд. Кливлънд му избра училището и сам го записа — той прекарваше всяка ваканция по една седмица в къщата на Кливлънд. Кливлънд знаеше пръв за всичко и затова момчето никога не срещаше затруднения, винаги печелеше някоя награда и получаваше книги, които пожелаеше. За щастие, Ърнест изявяваше понякога вкусове, които съвпадаха с тези на грациозния автор. В него отрано се развиха твърде забележителни таланти — при все че те бяха придружени с една живост в душата му — една енергия, една смелост, която създаде на Кливлънд известно безпокойство, и което сякаш не съвпадаше с нежеланата срамежливост на гения или с обикновената кротост на ранно развития ум. През това време отношенията между бащата и сина бяха по-скоро странни. Господин Малтрейвърс беше надвил първоначалното си озлобление към невинната причина за безвъзвратната му загуба. Той беше вече привързан към момчето и се гордееше с него. Галеше го и го разглези даже повече, отколкото Кливлънд. Но той се бъркаше твърде малко в неговото образование и стремежи. По-големият му син, Кутбърт, не поглъщаше всичкото му сърце, но заемаше всичките му грижи. Той определи Кутбърт за наследник на името и на имотите си. Кутбърт не беше гений, нито предвещаваше да бъде такъв; той възнамеряваше да бъде един усъвършенстван джентълмен и едър собственик. Бащата го разбираше и виждаше ясно както характера му, тъй и кариерата му. Той не срещаше затруднения в образованието му и формирането на ума му. Но Ърнест го озадачи. Той беше дори малко затруднен да реши защо не може да надвие съвършено чувството на отчуждаване към него, което беше изпитал, когато го бе приел обратно от Кливлънд, и затова възприе наставленията на Кливлънд относно здравето му и прочее. Нему винаги се струваше, че неговият приятел има известно право над детето и той се въздържаше да смъмри за каквото и да било Ърнест, при все че твърде често се караше на Кутбърт. Докато по-младият син израстваше, беше очевидно, че Кливлънд го разбира по-добре, отколкото собственият му баща, затова на бащата не беше неприятно да възложи пасивно на Кливлънд отговорността за образованието му.

Може би господин Малтрейвърс не би гледал тъй безразлично на Ърнест, ако той би бил един обикновен по-малък син. Ако една професия беше необходима за него, господин Малтрейвърс естествено би се загрижил за това. Но Ърнест беше наследил от една роднина по майчина линия имот, който му даваше доход от четири хиляди лири годишно и така той беше станал независим от баща си. Това още повече ги разделяше. Господин Малтрейвърс постепенно започна да не счита Ърнест за собствен син, престана да го съветва, хвали или контролира, обаче той го приемаше като мило, обещаващо, привлекателно момче, което без голям труд от своя страна щеше да бъде гордост за семейството си и щеше да се отдаде на своите ексцентричности, разчитайки на четири хиляди годишно. Господин Малтрейвърс за пръв път беше сериозно в недоумение, когато момчето на шестнадесетгодишна възраст, след като беше изучило немски, и, увлечено във „Вертер“ и „Разбойници“, му съобщи желанието си, което звучеше като настоятелно искане, да отиде в Гьотинген вместо в Оксфорд. Никога понятията на господин Малтрейвърс за едно правилно образование не се бяха оказвали тъй противоречиви. Той отвърна отрицателно и забърза към кабинета си, за да напише дълго писмо до Кливлънд, който беше с награда в Оксфорд и който сигурно би бил на неговото мнение. Кливлънд, вместо да отговори на писмото, дойде сам: изслуша внимателно всичко, което бащата имаше да каже, след което излезе с младежа в парка. Резултатът от този разговор беше, че Кливлънд застана на страната на Ърнест.

— Но, драги ми Фредерик — каза учуденият баща, — аз мисля, че момчето ще вземе всичките награди в Оксфорд.

— И аз имам няколко от там, Малтрейвърс, но нямам полза от тях.

— О, Кливлънд!

— Аз говоря сериозно.

— Но това е много странно.

— Твоят син е твърде чудесен младеж.

— Страхувам се, че е такъв… страхувам се, че е такъв. Бедното момче! Но какво ще научи то в Гьотинген?

— Езици и независимост — каза Кливлънд.

— И класиците… класиците… ти си отличен старогрък!

— Има много старогърци в Германия — отговори Кливлънд, — и Ърнест съвсем не може да забрави това, което вече знае. Драги ми Малтрейвърс, момчето не е като повечето умни младежи. То трябва да преживее приключения и възбуди по негов си почин, иначе ще стане един мързелив мечтател, или един непрактичен ентусиаст за цял живот. Остави го сам да се справя. Кутбърт е постъпил в гвардията, така ли?

— Но той бе преди това в Оксфорд.

— Хм! Какъв хубав младеж е той!

— Не така висок като Ърнест, но…

— С по-хубаво лице — каза Кливлънд. — Този ви син може да бъде гордост в едно отношение, а Ърнест, надявам се — в друго.

Студентът от Гьотинген меланхолично се запъти към къщата на този джентълмен, тъй сполучливо избран за негов настойник.