Едуард Литън
Бурен живот (38)

III

Рибата безспорно счита, че езерото, в което живее, е Големия свят. Няма място, колкото и да е застояло, да не е Големия свят за съществата, които се движат в него. Хора, които са прекарали целия си живот в някое село, пак говорят за света така сякаш са го видели! Една стара жена в някоя колиба, ако подаде носа си вън от вратата, ще мисли, че отива сред блясъците и суетата на Големия свят. И така, Големия свят е за всички ни малкия кръг, в който живеем. Но тъй както хубавите хора правят модата, тъй и кръгът от тези хора се нарича Големия свят, par exellence. И този голям свят не е нещо лошо, когато основно го разбираме. Лондонският голям свят е поне тъй добър както всеки друг. Обаче ние едва ли можем да разберем нещо от дните, прекарани в него, които понякога са най-възхитителните, но често и най-меланхоличната и изхабена част от живота ни. Малтрейвърс още не беше узнал какво точно му доставя удоволствие. Следователно той беше обхванат от общия водовъртеж, създавайки си приятели. Ходеше на балове и вечеринки, отегчавайки се и на двете места, както хората, които нямат никаква цел в обществото.

Малтрейвърс не беше щастлив. Това беше доста често срещан начин на живот, но той нямаше и удоволствия, а това се оказваше още по-непоносимо. Той изгуби доста голяма част от симпатиите си към Кливлънд, защото когато един човек няма удоволствия, той чувства неволно презрение към тези, които имат такива. Той си въобразява, че на тях им правят удоволствие дреболиите, които неговият по-висш разум е принуден да мрази. Кливлънд беше на тази възраст, в която обикновено ставаме общителни, защото намирайки се продължително и често в обществото, ние добиваме една взаимна привлекателност с нашите подобни. Техните малки тъги и радости, техните предмети на интерес или на работа, в някое или друго време са били наши. Ние събираме голяма колекция от морални и умствени разменни монети и едва намираме някой интелект да е извънредно беден, за да не можем да се разберем с него по някакъв начин. Но на младини сме егоисти и сантименталисти. И Малтрейвърс принадлежеше към хората, които употребяват „сърцето в страстта и ума в римите“.

Най-после, тъкмо когато Лондон започна да става най-приятен, когато флиртовете станаха по-нежни и разходките по водата по-чести, когато птиците запяха по горичките в Ричмънд, Малтрейвърс изведнъж избяга от веселата столица. Една приятна юлска вечер той пристигна в собствената си, покрита с бръшлян вила в Бърли.

Каква мека, свежа, възхитителна вечер беше паднала над него! Той слезе от колата си при входа и премина пеша през малкия, но живописен парк. Не бе виждал това място от детството си и едва си го спомняше. Чудеше се как би могъл да живее някъде другаде. Обрасналите с мъх места говореха за древност, както и сенчестите горички и къщата, която започваше да се вижда в подножието на едно хълмче. В дрезгавината блестеше водното лице на продълговатото езеро със старите върби на всеки ъгъл. Виждаше се дългата тераса за разходки с обезцветени и счупени вази, сега пълни с портокали, които градинарят беше поставил в чест на пристигането на господаря му. Самата очевидност на пренебрежение към външния, градския живот, което съществуваше навсякъде, самите тръни и треви върху едва забелязващия се път, трогнаха силно Малтрейвърс.