Едуард Литън
Бурен живот (58)

IV

Така се случи, че същата вечер Малтрейвърс прие една от многото покани, с които лорд Саксингъм му беше правил чест. Лордът и Малтрейвърс бяха от различни политически партии, а също и в други отношения не си приличаха. Лорд Саксингъм беше умен човек, но със свой начин на мислене, дори пословично между светски хора. Макар че беше от известен и исторически род, с положение и известна лична репутация, имаше всичките амбиции на парвеню. Обръщаше особено внимание на длъжността, не от голяма любов към високо място или власт над съдбата на едно племе, а просто за важността, която му дава тя. Той много обичаше министерската надменност. Обичаше също да покровителства, запазваше добри длъжности за далечни познати, държеше на рода си до най-отдалечения негов член, накратко, той беше много земен човек. Разбираше Малтрейвърс, но с всеки изминат ден Малтрейвърс ставаше по-горд и по-горд и го мразеше. Обаче, на лорд Саксингъм се казваше, че Малтрейвърс е един напредващ човек и той мислеше, че е добре да бъде любезен към напредващите хора от каквато и да са партия. Освен това неговата суета се ласкаеше, когато около него имаше хора, за които се говори. Той беше извънредно голяма личност, за да мисли, че Малтрейвърс не може да бъде искрен, когато заявява в бележките си, че е много задължен, но много съжалява, че е принуден да откаже честта да обядва с лорд Саксингъм. Продължаваше да изпраща покани, докато Малтрейвърс, поради фаталността, която без съмнение ни направлява и контролира, най-после прие оказаното му внимание.

Той пристигна късно. Повечето от гостите бяха дошли. Като размени няколко думи с домакина, Ърнест се присъедини към другите гости. Случи се да бъде много близо до госпожица Флорънс Лейсълс. Тази дама много не се нравеше на Малтрейвърс, защото той не обичаше мъжествените и кокетни героини, а тя според него заслужаваше и двата епитета. Той често се беше срещал с нея след първия ден на запознанството си, но обикновено се задоволяваше само с един поклон или поздрав. Но сега, когато се обърна, видя че тя, като по чудо, седи сама и в нейното тъй ослепително и благородно изражение на лицето имаше очевиден белег на разклатено здраве. Той беше трогнат и развълнуван от това. Ето защо се обърна с по-голяма любезност и седна близо до нея.

— Предполагам, че бяхте в камарата, господин Малтрейвърс? — каза Флорънс.

— Да, за кратко време.

— Обичате ли живота там?

— Той е възбуждащ.

— И тази възбуда е от благороден характер…

— Едва ли може да се нарече така, страхувам се, че то е завист към нашите приятели, непочтеност към нашите неприятели, готовност да се припишат на другите най-долни подбуди, така че целите може би са велики, но средствата са много долнопробни.

— Знаех, че мислите така — каза Флорънс, като се изчерви доста.

— Знаехте? — учуди се Малтрейвърс. — Не бих могъл да си помисля, че е възможно да ви интересуват такива незначителни тайни.

— Вие не постъпихте справедливо към мен тогава — отговори Флорънс с една злъчна, но полумъчителна усмивка, — защото… но аз имах намерение да бъда нахална.

— Но продължавайте.

— Защото… тогава… аз не предполагам, че вие може да бъдете несправедлив към себе си.

— О! Вие ме считате за превзет и надменен, така обикновено се говори за мен, и вие имате право, може би да вярвате.

— Дали е имало някога някой, който да не съзнава собствените си достойнства? — запита Флорънс гордо. — Тези, които нямат вяра в себе си, имат достатъчен резон за това.

— Искате да излекувате рана, която сте причинили — отговори Малтрейвърс, усмихвайки се.

— Не, това което казах, беше оправдание за мен, както и за вас. Вие нямате никаква нужда от думи, които да ви защитават. Вие сте мъж и можете да понесете всяка надменност като цар: „Бог е моето право“. По отношение на вас, делата могат да подкрепят претенциите, но аз съм жена — грешка на природата…

— Но кои успехи, каквито един мъж може да постигне, донасят тъй бързи и чувствителни награди, като спечелените от една красива жена, от която се възхищават всички!

— Това е непривлекателна участ.

— Какво? Нима да се командват и да се притежават като роби тези, които се мислят за вечни лордове, е непривлекателна власт? Ако е така, на коя власт трябва да се завижда?

Госпожица Флорънс се обърна бързо към Малтрейвърс и го изгледа с големите си черни очи, като че ли искаше да прочете в самото му сърце. Тя отново се обърна, като леко се изчерви и намръщи.

— Има нещо подигравателно в извивката на устните ви — каза тя.

Преди Малтрейвърс да може да отговори, съобщиха за вечеря, и един чуждестранен посланик подаде ръка на Флорънс. Малтрейвърс слезе в столовата, мислейки повече за Флорънс Лейсълс, отколкото когато и да е по-рано.

Тъй се случи, че той седна срещу младата господарка на къщата (лорд Саксингъм, както е известно беше вдовец, а госпожица Флорънс беше единственото му дете). Малтрейвърс беше изпаднал в едно от онези настроения, в които душата търси да изнесе на повърхността интелектуалните дарби и придобивки на човека. Той разговаряше на общи теми, но изведнъж, като обърна очите си към Флорънс, за да привлече вниманието й по един въпрос, върху който разискваха, той забеляза че погледът й е обърнат към него с такова изражение, което прекъсна неговата веселост и го хвърли в любопитни и объркани мисли. В този поглед имаше усърдно и сърдечно възхищение, но то беше смесено с толкова много скръб, че възхищението губеше красноречието си. Малтрейвърс, като забеляза това, по-скоро беше натъжен, отколкото поласкан.

След вечерята, когато Малтрейвърс отиде в приемната зала, видя, че там е пълно с обикновената навалица от добро общество. В един ъгъл откри Кастручио Цезарини, свирещ на китара, прикрепена през рамото му с панделка. Италианецът свиреше и пееше добре. Много млади дами се бяха събрали около него, между които и Флорънс. Малтрейвърс обичаше музиката, но погледна на свиренето на Кастручио като на неприятно изпълнение. Той имаше особена идея за достойнството на таланта. Така например, и той познаваше добре музиката, и имаше мелодичен глас, който би хвърлил салона във възторг, обаче по-скоро би предпочел да бъде панаирджия, отколкото да се задоволи с „бравото“ на един приемен салон. Той беше един от гордите и най-малко суетните хора в света. Но Цезарини би събрал целия свят да го види как изпълнява най-обикновени мелодии, нали винаги мислеше, че свири добре.

— Красиво! Божествено! Очарователно! — извикаха младите дами, когато Цезарини спря и Малтрейвърс забеляза, че хвалбите на Флорънс бяха по-усърдни от тези на останалите, и че черните очи на Цезарини изпускаха искри, а бледните му бузи пламтяха с необикновен блясък, Флорънс се обърна към Малтрейвърс, а италианецът следейки очите й, се намръщи.

— Вие познавате господин Цезарини — каза Флорънс, приближавайки се до Малтрейвърс. — Той е интересна и даровита личност.

— Несъмнено. Съжалявам само, че той изхабява талантите си върху почва, която може да даде само цветя с кратък живот, и никога едно полезно растение или плод.

— Той е доволен от начина на прекарване на времето, господин Малтрейвърс, и понякога, като виждам мъките, които съпровождат по-тежкия труд, мисля, че е прав.

— Мълчание! — каза Малтрейвърс — очите му са обърнати към нас! Той слуша без да диша всяка дума, която произнасяте. Страхувам се, че несъзнателно сте завладели сърцето му, и ако е така, той плаща скъпо за прекараните сега часове!

— Не — каза Флорънс, — той е от тези, при които въображението замества сърцето.

— Има два вида любов — каза Малтрейвърс, — любов към други и любов към себе си. Раните на последната са често най-неизличими. Да, госпожице Флорънс, аз се осмелявам да ви направя едно предупреждение, ако това не ви обиди.

— А то е…?

— Да се въздържате от кокетство.

И Малтрейвърс, усмихвайки се, започна да се оттегля. Но госпожица Флорънс постави ръка на рамото му.

— Господин Малтрейвърс — каза тя с известно колебание в гласа си, — трябва да призная, че ме интересува вашето мнение. Аз съм натъжена, недоволна, нещастна. Не харесвам хората. Тези, които виждам около мен — какво представляват те? Повечето от тях са безчувствени егоисти, зле съдещи, зле възпитани, добре облечени. Малцината, които ги наричат известни — колко са егоисти те в амбициите си, колко равнодушни в целите, които преследват! Трябва ли да бъда обвинена, ако понякога упражнявам власт над тези, които по-скоро мразя, може ли да се ласкае моята суета от тях?

— Аз нямам право да разисквам това с вас.

— Не, разисквайте с мен, убедете ме, въпреки че съм раздразнителна и горда, аз имам нужда от един ръководител — очите на Флорънс потънаха в сълзи.

Предразсъдъците на Ърнест против нея бяха силно разклатени. Той беше даже донякъде заслепен от нейната красота и трогнат от неочакваната нежност, но въпреки това сърцето му не беше докоснато, и той отговори почти хладно, след кратко мълчание:

— Драга госпожице Флорънс, погледнете към другите хора. На кого може да се завижда повече отколкото на вас? Какви извори на щастие и гордост се намират пред вас! Защо тогава си създавате причини за незадоволство? Защо да не погледнете снизходително към по-малко надарените от вас? Каква утеха намирате, като наранявате сърцата или суетата на другите? Издигате ли се пред себе си? Вие претендирате да стоите над вашия пол, обаче за какво друго упреквате жените, освен за това, което сама вършите? Ето сега, аз ви обидих, признавам, че съм много груб.

— Аз не съм обидена — каза Флорънс, почти борейки се със сълзите си, и прибави на себе си: — Аз съм извънредно щастлива!

Има хора, от които даже и най-гордата жена обича да чуе критика, която опровергава безразличието.

Тъкмо в това време Лъмли Ферърс, разпален от успеха на своите проекти, влезе в стаята и бързият му поглед попадна в ъгъла, в който откри, както му се стори, едно много опасно флиртуване между богатата му братовчедка и Ърнест Малтрейвърс. Той отиде към мястото и с обичайната си прямота подаде ръка и на двамата.

— А, драга ми и хубава братовчедке, можеш да ме поздравиш. И ти също, драги ми Малтрейвърс. Как ще се смеем на лъжите на политиката, когато вие и аз, най-добрите приятели на света, седнем на противоположни места. Но защо госпожице Флорънс, не сте ме представили досега на вашия гален италианец? Allons!

Говорейки така, Ферърс се стремеше, мислейки си, че е благоразумно, да ги раздели и за негово голямо щастие, Малтрейвърс скоро се оттегли.

Ферърс много лесно, благодарение на угодливия си характер, скоро успя да говори насаме с Цезарини. Изразявайки се неприятно за Малтрейвърс и като направи няколко комплименти на италианеца, успя изцяло да спечели сърцето му. Блестящата Флорънс беше по-мълчалива и покорна отколкото обикновено и нейният глас — по-мек и по-нежен, когато отговаряше на красноречивите запитвания на Кастручио. Постепенно Лъмли потъна в мълчание и започна да слуша разговора между Флорънс и италианеца, докато изглеждаше, че е задълбочен в албума „Изгледи от Рейн“, който беше на масата.

— Да — каза италианеца с мекия си глас, — бихте ли могли да знаете как наблюдавам всяка сянка върху това небесно изражение на лицето ви. Ако то е помрачено, в мен е нощ! Ако то е светло, аз съм персиец, гледащ към слънцето!

— Защо ми говорите така? Ако не бяхте поет, щях да се разсърдя.

— Вие не се разсърдихте, когато английският поет, този студен Малтрейвърс, ви е говорил също тъй смело.

Флорънс изправи гордата си глава и въздържайки се, каза кротко:

— Господин Малтрейвърс нито ласкае, нито…

— Предполагах, че ще кажете така — каза Цезарини, стискайки зъби, — обаче, все пак, вие бяхте по-спокойна, когато изразявах своята привързаност към вас.

— Никога, господин Цезарини, никога, освен когато съм мислела, че това е обикновена галантност на вашата нация. Нека да продължавам да мисля така.

— Не, горда госпожице — каза Цезарини, — не, чуйте истината.

Флорънс стана от мястото си възмутена.

— Чуйте ме — продължи той. — Аз… аз, бедният чужденец и певец, се осмелявам да повдигна очите си към вас! Аз ви обичам!

До този миг, Флорънс никога не се бе чувствала толкова унизена и смутена. Колкото и да се беше забавлявала със суетата на Цезарини, тя не му беше дала никакъв повод да се обърне така към нея, още повече по такъв груб начин. Тя почти си помисли, че той е полудял. Но в следващия момент си спомни предупреждението на Малтрейвърс и почувства, че наказанието й започва.

— Надявам се, че вие ще говорите по-спокойно, господине, когато се видим отново — каза тя и се оттегли.

Цезарини остана като прикован на мястото си и помраченото изражение на лицето му изразяваше такива страсти, каквито рядко може да се видят върху лицата на образованите хора.

— Къде сте на квартира, господин Цезарини? — попита фамилиарният глас на Ферърс. — Ако обичате да изминем заедно част от пътя ви, след като толкова се изморихте в тези горещи стаи.

Цезарини изръмжа нещо.

— На вас не ви е добре — продължи Ферърс, — чистият въздух ще ви подейства приятно. Да вървим.

Ферърс се измъкна от стаята и италианецът механично го последва. Известно време те вървяха мълчаливо в осветената от луната нощ. Най-после Ферърс каза:

— Извинете ме, драги, но вие вече трябва да сте забелязали, че аз съм прям и странен човек. Виждам, че са ви пленили красотата и очарованието на жестоката ми братовчедка. Бих ли могъл да ви услужа по някакъв начин?

За човек запознат със света, в който живее, тази сърдечност от страна на братовчеда на една богата наследница, към един твърде неподходящ кандидат, би породила подозрение. Цезарини обаче не се усъмни в нищо и каза решително:

— О, господине, това е действително един голям удар. Предполагах, че и тя има някакви чувства към мен, тъй като досега винаги е била нежна към мен. Аз дори в стихове съм изразил любовта си към нея и не съм срещнал никакъв отказ от нейна страна.

— Тя е една ужасна кокетка! Хубавата Флорънс! Но, може би, вие имате съперник?

— Чувствам това! Видях това! Зная това!

— Кого подозирате?

— Този проклет Малтрейвърс! Той ми се изпречва навсякъде. Разтрепервам се, когато се срещнем. Виждам съдбата си.

— Ако това е Малтрейвърс — каза Ферърс сериозно, — опасността е голяма, Флорънс го познава още доста малко и той не е много възхитен от нея, но тя има голямо положение, а той е амбициозен. Тъкмо тук трябва да внимаваме, Цезарини, защото знайте, че аз също не обичам Малтрейвърс и с удоволствие ще ви съдействам във всеки план за осуетяване на неговите намерения в това направление.

— Много великодушно от ваша страна, благородни приятелю! Но той е по-богат и от по-добър род от мен.

— Това може да е така, но за една жена с положението на Флорънс, всички по-ниски степени в положението на нейните кандидати изглеждат изравнени. Разбира се, не искам да кажа, че тя би се омъжила за някой селянин или подобен на него, но аз имам симпатии към вас и ненавиждам Малтрейвърс. Тя е много романтична и обича поезията, дори предполагам, че и сама пише. О, вие ще бъдете тъкмо подходящ за нея, но уви! Как ще се видите?

— Да се видя с нея? Какво искате да кажете?

— Защо, не сте ли се обяснили в любов тази вечер? Мисля, че дочух подобно нещо. Можете ли за момент да си въобразите, че след едно подобно признание, Флорънс ще ви приеме пак? Тоест, ако има намерение да отблъсне вашата любов?…

— Не, но тя трябва… И ще ме приеме.

— Бъдете уверени, че в тази страна насилието не минава. Послушайте съвета ми, пишете й едно смирено извинение, признайте грешката си, призовете нейната милост. Като заявите, че завинаги се отказвате от това да сте неин любовник, помолете я да останете приятели. Послушайте ме, аз съм по-възрастен от вас и познавам братовчедка си. Вашата скромност ще я трогне, докато вашата студенина ще наостри нейната суета. През това време ще наблюдаваме постъпките на Малтрейвърс. Аз ще бъда до вас, и ние, както се казва, ще му дадем да разбере. Тогава за вас пътя ще бъде открит — ясна сцена и хубава игра!

Цезарини отначало се бунтуваше, но най-после разбра същността на съвета. Лъмли не искаше обаче да го остави, докато съветът му не се възприемеше напълно. Той накара Кастручио да го придружи до един клуб, продиктува писмото до Флорънс и се зае да го предаде. Това не беше всичко.

— Необходимо е също — каза Лъмли, след кратко, но замислено мълчание, — вие да пишете на Малтрейвърс.

— А защо?

— Имам причини за това. Попитайте го, по един прям и приятелски начин, за неговото мнение за госпожица Флорънс. Изложете вашата увереност, че тя ви обича и запитайте откровено, какво мисли той за шансовете на щастие от подобен съюз.

— Но защо всичко това?

— Неговият отговор може да бъде полезен — отговори Лъмли замислено. — Почакайте, аз ще ви диктувам писмото.

Цезарини започна да се чуди и колебае, но имаше нещо у Лъмли Ферърс, което беше придобило вече власт над него. Той писа, следователно, както Лъмли диктуваше, започвайки с някои обикновени съмнения за щастието в женитбата изобщо, като се извиняваше за хладното си държание към Малтрейвърс напоследък. Питаше го, както за характера на госпожица Флорънс, тъй и за неговите шансове за успех.

Това писмо, както и първото, Лъмли изпрати веднага.

— Вие схващате — каза той кротко на Цезарини, — че целта на това писмо е да хвана Малтрейвърс в някое ясно и категорично признание за незаинтересованост спрямо Флорънс, а от това може да имаме голяма полза после, ако той излезе някога като съперник. А сега си идете у дома да почивате, защото изглеждате изтощен. Довиждане, нови приятелю.

„Отдавна имах предчувствие — каза си Лъмли, докато вървеше по улица Джордж Велики, — че у това диво момиче са се породили романтични симпатии към Малтрейвърс. Но аз лесно мога да предотвратя това. Вече се сдобих с едно оръжие за всеки случай. Но какво говедо е този Цезарини. Обаче такъв е бил и Касий, макар че Анаго го използва. Ако Анаго се беше родил сега и се беше появило у него това глупаво въображение за отмъщение, какъв величествен човек би бил той.“

Пребледнял, грозен, изтощен, Кастручио Цезарини, преминал един дълъг път, най-после пристигна до една мизерна квартира в крайния квартал Челси. Неговото състояние вече си беше отишло. Всичко пропиля, за доставянето на най-бедната храна за своята жадна и глупава суета — увлечението по коне и скъпоценности, хубави дрехи и игри. Всичко, за да бъде той не един велик, а един по-докаран човек от Ърнест Малтрейвърс! Такава е съдбата на тези бедни авантюристи, които търсят славата в салоните. И въпреки това този беден млад човек се беше осмелил да се надява да получи ръката на Флорънс Лейсълс!

Цезарини погледна наоколо, когато стигна до вратата. Той си въобразяваше, че дори в това тъмно място може да се намерят хора, които да искат да хвърлят поглед към неговата прочута личност. Той скриваше квартирата си от всички, хранеше се в близката гостилница, когато не обядваше в града, и си даваше адреса до „Пътниците“. Той забеляза висока фигура, обвита в наметало, която го беше последвала от една далечна и по-оживена част на града. Но фигурата се обърна и изчезна моментално. Цезарини се изкачи на втория етаж. Към обяд, на следващия ден, някой беше поставил писмо до вратата му, съдържащо сто лири, без да има някаква бележка за това. Цезарини не познаваше почерка, с който беше написан плика. Гордостта му беше дълбоко наранена. Сред всичките лишения, той не се беше обърнал дори към собствената си сестра. Възможно ли бе тези пари да са от нея? От Дьо Монтен? Той потъна в догадки. Остави плика настрана, защото все пак имаше някаква гордост у него, но след известно време сметките започнаха да стават належащи, а необходимостта все по-голяма и той беше принуден да се възползва от парите.

Два дни по-късно Цезарини донесе на Ферърс отговор от Малтрейвърс. Лъмли беше правилно предвидил, че гордият дух на Ърнест ще измисли някое възмущение за кокетството на Флорънс, която дава на италианеца напразни надежди, които никога няма да се реализират. Той беше направил това, обаче с по-голямо благородство, отколкото Лъмли мислеше.

— Това не е точно необходимото нещо — каза Ферърс, след като прочете два пъти писмото, — но все пак може да ни послужи някога като силна карта в ръцете ни. Ние ще го запазим.

Той заключи писмото в писалищната си маса и Цезарини скоро забрави за неговото съществуване.