Едуард Литън
Бурен живот (62)

III

Когато Малтрейвърс отново се намери в самотния си апартамент, той се почувства особено, сякаш сънуваше. Беше се подчинил на един импулс, може би неустоим, но такъв, от който неговото сърце не беше задоволено. Един глас му шепнеше: „Ти си излъгал и нея и себе си. Ти не я обичаш!“ Напразно си припомняше красотата и гения й, особената страст към него. Гласът продължаваше да говори: „Ти не я обичаш. Сбогувай се завинаги с хубавите си сънища за един живот, по-благословен от този на простосмъртните. От бурните морета на бъдещето завинаги са заличени за теб, Калипсо и Златните острови. Ти не можеш вече да рисуваш върху смътното платно на своите желания, формите на тази, с която би могъл да живееш завинаги. Ти не си бил верен към собствения си идеал. Ти си отдал себе си завинаги и завинаги на друга. Отказал си се от надеждата и трябва да живееш като в затвор с едно същество, с което нямаш хармонията на любовта.“

„Няма значение — каза си Малтрейвърс, почти уплашен и сепвайки се от тези мисли, — аз съм сгоден за девойка, която ме обича, глупаво и безчестно е да се разкайвам и да роптая. Преминал съм през най-хубавите години на младостта, без да мога да намеря жената, с която пещерата би била по-сладка от трона. Защо да живея до гроб като суетен и мечтателен Нимфолет? В този живот бих ли могъл да направя по-благороден избор?“

Докато Малтрейвърс размишляваше така, госпожица Флорънс влезе в кабинета на баща си и там остана да го чака да се завърне от Лондон. Тя знаеше неговите светски възгледи, знаеше също гордостта на избраника си и чувстваше, че само тя можеше да посредничи между двамата.

Лорд Саксингъм най-после се завърна, зает и важен, в хубаво разположение на духа, както обикновено.

— Добре, Флорънс, добре! — радвам се, че те виждам така весела, никога не съм те виждал такава. Ние винаги сме имали хубав ред в семейството си. Но аз изглежда съм закъснял. Първият звънец е ударил. Забавил съм се доста при обличането си, а ти, както виждам, още не си облечена.

— Драги ми татко, искам да говоря с теб по една много важна работа.

— Така ли?… Как… веднага?

— Да.

— Добре, какво има? Относно имотите ти в Слинсгби, предполагам.

— Не, скъпи татко, моля те, седни и ме изслушай с търпение.

Лорд Саксингъм започна да се безпокои и погледна дъщеря си право в лицето загрижено и с любопитство.

— Ти си бил винаги много снизходителен към мен — започна Флорънс с лека усмивка. — Аз винаги съм имала това, което искам, дори много повече, отколкото други млади дами. Вярвай ми, татко, аз съм ти много признателна не само за твоята обич, но и за твоето уважение към мен. Бях едно странно и диво момиче, но сега съм решила да се променя и като първа стъпка към това, искам твоето съгласие да имам един ръководител…

— Един какъв? — извика лорд Саксингъм.

— С други думи, възнамерявам да се омъжа…

— Дукът… бил ли е днес тук?

— Не зная за това. Но не е никакъв дук този, на когото съм обещала ръката си. Той е по-благороден и по-достоен. Господин Малтрейвърс.

— Господин Малтрейвърс? Господин Дяволът? Момичето е полудяло! Не ми говори, дете, няма да се съглася на подобни глупости. Един селски джентълмен, много почтен, много умен и всичко това, но… безполезно е да се говори. Аз съм решил за теб. С твоето богатство също!

— Драги ми татко, аз няма да се омъжа без твоето съгласие, въпреки че състоянието ми е приписано на мен и съм пълнолетна.

— Ето едно добро дете. Сега нека да се облека, ще закъснеем.

— Не, не още — каза Флорънс, прехвърляйки нежно ръката си около шията на баща си. — Ще се омъжа за Малтрейвърс, но това ще стане с пълното ти одобрение. Само размисли, ако се омъжа за дука… той ще очаква да вземе всичкото ми богатство, такова, каквото е. Десет хиляди годишно са на мое разположение и ако се оженя за господин Малтрейвърс, ти ще разполагаш с тях. Аз винаги съм мислила за това — една малка отплата за твоята доброта, за твоите снизхождения, но това ще покаже, че твоята Флорънс не е непризнателна.

— Не искам да слушам!

— Почакай, ти не си много богат, и ако се оттеглиш от длъжност, ще получаваш малка пенсия. Често съм чувала от теб да казваш, че твоята заплата не е достатъчна, за да нямаш затруднения. На кого ще даде една дъщеря от излишните си пари, ако не на своя родител? От кого ще получи един родител, ако не от своето дете, което никога не ще може да се отплати за любовта му. Да, това е нищо, но ти… ти, който не си отказвал да удовлетвориш и най-малката ми прищявка, не разваляй всичките ми надежди за щастие, които твоята Флорънс би могла да си науми.

Флорънс заплака. Лорд Саксингъм също беше много развълнуван и неговите очи се просълзиха. Може би ще бъде преувеличено, ако кажем, че паричната част на това, което се предложи, го спечели на нейна страна, главно начинът, по който се заговори за нея, смекчи сърцето му. Той навярно си помисли, че е по-добре да има една щастлива и признателна дъщеря като съпруга на селски джентълмен, отколкото една мрачна и непризнателна дукеса.

Няма значение, но преди лорд Саксингъм да започне да приготвя тоалета си, обеща да не прави никакви пречки на женитбата. Всичко, което искаше в замяна, беше да изминат поне три месеца преди да стане женитбата, а това щяха да изискват и адвокатите. След това съгласие Флорънс се оттегли, блестяща и красива като цветята. Никога не беше мислила по-малко за красотата си и никога не беше изглеждала по-очарователна от тази щастлива вечер. Но Малтрейвърс беше блед и замислен. Напразно Флорънс търсеше да срещне погледа му по време на вечерята, която й се стори непоносимо дълга. След това те се срещнаха и разговаряха доста дълго. Красотата на Флорънс започна най-после да дава ефект върху сърцето на Ърнест.

Би било забавно да се чуе краткия разговор между лорд Саксингъм и Малтрейвърс, когато последният посети една вечер лорда в стаята му. За голямо учудване на лорд Саксингъм, Малтрейвърс не каза нито една дума за покорните претенции върху ръката на госпожица Флорънс. Студено, сухо и почти надменно той направи формално предложение. („Като че ли той ми правеше най-високата чест с вземането на собствената ми дъщеря, красавицата на Лондон, с петдесет хиляди годишно“ — така по-късно лорд Саксингъм каза на Ферърс). Но това беше Малтрейвърс! Лордът беше объркан и разтревожен. Той се ужаси от изражението на лицето и вида на бъдещия си зет. Лордът дори не спомена нищо за споразумението относно времето, което беше направил с дъщеря си. Той помисли, че е по-добре да остави на Флорънс да уреди този въпрос. Те се ръкуваха студено и се разделиха. Малтрейвърс отиде след това при Кливлънд и съобщи всичко на възхитения стар човек, чийто поздравления бяха тъй пламенни, че Малтрейвърс си помисли, че би било грях да не се счита за най-щастливия човек в света. Вечерта той написа отказа си за предложеното му назначение.

На следващия ден лорд Саксингъм отиде, както обикновено в канцеларията си на „Даунинг стрийт“ и на Флорънс и Ърнест се удаде случай да се скитат из полето сами.

Там се изказаха тези признания сладки както да се говорят, така и да се слушат. Тогава Флорънс говори за ранните си години, за своя самостоятелно формиран ум, за сънищата и мечтите си. Умът й работеше в комбинация с чувствата — освободен от действията и без присъствието на светски допир — и така спомагаше за извеждане на Поезията, дъщерята на страстта и мисълта. От тук, преди реалните грижи за съществуването да ги наобиколят, младите, които са по-способни, са почти винаги поети. И Флорънс беше поетеса. В подобни умове първата книга въплъщава техните най-скъпи и възлюбени чувства и идеи и създава почтителен и дълбок ентусиазъм. Самотната, горда и меланхолична душа на Малтрейвърс, която проличаваше във всичко негово, стана за Флорънс като откривач на тайните на собствената й натура. В нея се появи един интензивен и мистериозен интерес към човека, ума на когото упражни такава доминираща власт над нейния. Тя се запозна с неговите стремежи, с неговата кариера. Стори й се, че вижда симетрия и хармония между действителното съществувание и дишащия гений. Въобрази си, че разбира това, което изглеждаше черно и тъмно за другите. Този, когото беше усещала само насън, стана за нея един никога неотсъстващ приятел. Неговата амбиция, неговата репутация, бяха за нея като собствено притежание. Така, най-после, в лудостта на младежката си романтичност, тя започна да му пише. И без да се опасява от някакво откриване и да очаква някакъв резултат, веднъж навикът възприет, той се превърна за нея в странен лукс. Най-после тя го опозна и той не разруши илюзиите й. Суетата й стана помощница на въображението. Най-после двамата се срещнаха в къщата на Кливлънд. Разговорите им ставаха все по-невъздържани. Приятелството им се установи и тя откри, че съзнателно е плела щастието си като се е отдала на своите блянове. Въпреки това, дори тогава тя вярваше, че Малтрейвърс я обича, въпреки своето мълчание по темата за любовта. Маниерите му, думите му, говореха за неговия интерес към нея. Гласът му винаги биваше нежен, когато се обръщаше към жени, понеже в него имаше много от старата рицарска почит и нежност към женския пол. Както става обикновено, беше естествено тя да счете, че това се отнася лично до нея — тя, която преминаваше през света, за да омайва и побеждава. Вероятно голямото й богатство и общественото й положение допринасяха за известно възпиране на деликатната гордост на Малтрейвърс — тя мислеше така, вярваше в това, въпреки че чувстваше опасността си, и собствената й гордост най-после беше поставена в тревога. В такъв един момент тя влезе пак в ролята на неизвестната кореспондентка и писа на Малтрейвърс писмо, адресирано до дома му. Имаше намерение да отиде в Лондон, за да го пусне, знаейки, че оттам той ще го получи по-бързо. В писмото тя говореше за неговото посещение у Кливлънд, за неговото отношение към нея. Тя го окуражаваше — ако я обича, да го признае, а ако не — да избяга. Писмото беше написано изкусно и красноречиво. В нея имаше желание да ускори собствената си съдба и тогава, с писмото до гърдите си, се беше срещнала с Малтрейвърс. Читателят вече знае останалото. Нещо от всичко това изчервяващата се и щастлива Флорънс сега откри. И когато завърши с изказването на своя нежен женски страх, че е била твърде смела, чудно ли е, че Малтрейвърс, притискайки я до гърдите си, почувства благодарността и възхитената суета, които изглеждаха дори на него като любов.

Сега двамата бяха край брега на реката. Слънцето бавно залязваше както миналата вечер. Това бе приблизително същия час на един от най-приятните есенни дни. Наблизо нямаше никой. Хълмът закриваше къщата от поглед. Ромоненето на живата природа, с песните на птичките, със звънкащите звънци на овцете, с вятъра, въздишащ през дърветата и нежното повдигане на блестящите вълни, които миеха дъхавите тръстики и водни лилии при краката им, беше по-приятно от тишината. Те и двамата мълчаха известно време. После Флорънс наруши мълчанието, но с глас, по-нисък от обикновено:

— Да — каза тя, обръщайки се към него, — тези часове са по-щастливи, отколкото онези, прекарани в пълния с хора свят, където вашата съдба ще ни извика. За мен амбицията изглежда завинаги достигна своя край. Видяла съм всичко. Не съм вече обладана от желанието да постигна нещо смътно една засенчена империя, която ние наричаме слава и власт. Единствената мисъл, която смущава спокойствието на душата ми, е страхът да не изгубя частица от богатото притежание, което съм спечелила.

— Нека вашите страхове винаги да бъдат напразни.

— Вие действително ме обичате! Повтарям на себе си винаги тази единствена фраза. Ако ви изгубя — това ще бъде моята смърт. Отчайвам се дали някога ще бъда обичана заради моето състояние: богатството ми изглежда като една фатална зестра. Подозирах алчност във всяко направено ми признание и виждах долния инстинкт да дебне в дъното на всяко сърце, което се предлагаше пред моя храм. Но вие, Ърнест, чувствам, че никога не бихте могли да мерите злото със същата мярка. И вие — ако ме обичате — ме обичате заради самата мен.

— И ще ви обичам повече всеки изминат час.

— Не зная дали ще е така — ужасявам се при мисълта, че може да ме заобичате по-малко, след като ме опознаете повече. Боя се, че ще ви се сторя претенциозна. Вече съм ревнива. Ревнувам ви дори от госпожа Т., когато ви видях с нея тази сутрин. Ще искам всеки ваш поглед да е мой, да монополизирам всяка ваша дума.

Тази изповед не се хареса на Малтрейвърс както би му се харесала, ако той би бил по-дълбоко влюбен. Ревността у една жена с такава буйна и заповедническа натура е действително една страст, от която може да се боим.

— Не говорете така, драга Флорънс — каза той с много сериозна усмивка, — защото любовта трябва да има безусловното доверие като свое задължение и естество. Ревността е съмнение, а съмнението е смъртта на любовта.

Сянка премина през твърде изразителното лице на Флорънс и тя въздъхна дълбоко.

Повдигайки очи, Малтрейвърс видя фигурата на Лъмли Ферърс да се приближава към тях от противоположната страна на терасата. В същия момент по небето се промъкна черен облак. Водата сякаш се помрачи и излезе вятър. Хладина и странно предчувствие за зло премина през сърцето на Ърнест, а, както много хора, отдадени на въображението, той несъзнателно беше суеверен.

— Ние не сме вече сами — каза той и стана. — Вашият братовчед без съмнение е научил за годежа ни и идва да поздрави вашия избраник.

— Кажете ми — продължи той замислено, когато тръгнаха да пресрещнат Ферърс, — държите ли много страната на Лъмли? Какво мислите за неговия характер? Той ми създава затруднение. Понякога мисля, че се е променил откакто се разделихме в Италия. Понякога пък мисля, че не се е променил, а че е узрял.

— Лъмли го познавам от дете — отговори Флорънс — и в него виждам много, от което да се възхищавам и обичам. Възхищавам се от неговата смелост и откровеност, от презрението му към светските дребнавости и лъжи. Обичам неговата доброта, неговата веселост и си представям сърцето му по-добро, отколкото може да изглежда за повърхностния наблюдател.

— Въпреки това той ми изглежда егоистичен и безпринципен.

— Това е вследствие презирането на пороците и глупостите на хората. Свикнал е да се съветва със собствената си решителна воля, и вярвайки, че всичко, което е направено в света, е измама, е приспособил амбициите си към обичаите. Въпреки че няма това, което се нарича гений, той ще достигне известност и власт, до каквато малцина гении достигат.

— Защото геният е по естество честен — каца Малтрейвърс.

— Обаче вие ме учите да гледам към него по-снизходително. Съмнявам се в действителната откровеност на хората, които познавам като лицемери в обществения живот, но може би съдя с едно и също много строго мерило.

— Трети лица — каза Ферърс, когато се присъедини към тях — са обикновено добре дошли на полето. И аз се лаская от мисълта, че съм точно това, което липсва, за да се завърши очарованието на този красив пейзаж.

— Ти си винаги скромен, драги братовчеде.

— Зная, че това е моята слаба страна, но ще направя подобрение с течение на годините и с развитието на ума. Скъпи Малтрейвърс, как сте? — попита на френски Ферърс и подаде ръката си любезно към тази на Ърнест. — Аз съм потънал в света. Представлявам едно нещо, на което вие, възрастните семейни хора, трябва да се присмивате. Наследник съм на едно ново Брумаджемско перство.

— Какво, да не би господин Темпълтън…?

— Няма вече господин Темпълтън, той изгасна. От пепелта изникна лорд Варгрейв. Действително, замисляме се над една по-звучна титла. Лорд Дьо Курвъл звучи по-благородно, но добрият ми чичо няма нищо нормандско в себе си. Тъй че изоставихме Дьо-то като нещо подигравателно. Варгрейв е звучно и подходящо. Тъй че чичо ми е барон Варгрейв, от Варгрейв.

— Поздравявам те.

— Благодаря. Въпреки това лейди Варгрейв може да разруши всичките ми надежди. Но ако не се рискува, нищо не се получава. За чичо ми ще се съобщи във вестниците днес. Бедният, той ще остане възхитен. И тъй като е сигурно, че той дължи много за това на мен, ще бъде, предполагам, много признателен, или ще ме намрази завинаги, зависи. Едно направено благодеяние се намира съвършено неустановено някъде точно между пръста на гордостта и показалеца на обичта. Глави благодарни, а след тях опашки, които мразят. Ето, това е според обичая на старите писатели.

— Значи онова красиво дете е госпожица Темпълтън, или по-скоро лейди Варгрейв, дъщеря от една предишна женитба? — каза Малтрейвърс разсеяно.

— Да, удивително е колко много я обича той. Хубаво малко създание, много хитро при това. Между другото, Малтрейвърс, ние имахме една неочаквано бурна вечер в края на сесията. Голямо разцепление — министрите бяха много притеснени. Аз държах една доста хубава реч в тяхна полза. Предполагам обаче, че ще има известна промяна. Може би за следващата сесия ще мога да те поздравя.

Ферърс погледна строго Малтрейвърс докато говореше. Но Ърнест отговори хладно и бегло. След малко към тях се присъедини група от гостите, която се скиташе по поляната в очакване на първия звънец за вечеря. Кливлънд се съветваше за подходящо място на един нов водоскок. Той извика Малтрейвърс да си даде мнението дали трябва да бъде направен в центъра на един цветен кръг или под спускащата се сянка на голяма върба. Докато това интересно разискване продължаваше, Ферърс се оттегли настрана с братовчедката си, и стискайки ръката й сърдечно, каза с мек и нежен глас:

— Драга моя Флорънс, позволи ми в такова едно време да бъда интимен. Научих от лорд Саксингъм, с когото се срещнах в Лондон, че си сгодена за Малтрейвърс. Колкото и да бях зает, не можех да не дойда да изкажа моите най-добри и най-усърдни благопожелания за вашето щастие. Може да изглеждам небрежен и да ме считат за егоист, но сърцето ми е топло към тези, които действително ме интересуват.

Никога един брат не бе изказвал за благоденствието на една възлюбена сестра по-грижливи и по-предани молитви от тези, които Лъмли Ферърс изля пред Флорънс Лейсълс.

Флорънс се сепна — тонът и маниерите му бяха тъй различни от тези, които той обикновено имаше. Тя горещо отвърна на стискането на неговата ръка и му благодари лаконично, но прочувствено.

— Никой не е достатъчно достоен и добър за теб, Флорънс — продължи Ферърс, — никой. Но аз се възхищавам от твоя незаинтересован и великодушен избор. Малтрейвърс и аз напоследък не сме приятели. Но аз го уважавам както всички трябва да го уважават. Той има благороден характер и велики амбиции. Той ще ти дължи вечна благодарност за дълбоката и пламенна любов, с която ти не може да не го въодушевяваш. В аристократичните среди твоята ръка му осигурява най-блестящите богатства, най-гордата кариера. Той, Аристократът, с големия действителен талант ще бъде оценен реално. Неговите заслуги няма да преминават незабелязано, а ще изскочат на най-високите постове. И, тъй като той е по-скоро горделив, отколкото амбициозен, как трябва да благослови тази, която го издига изведнъж на такова положение!

— О, той не мисли за тези светски преимущества! Той е твърде чист и съвършен! — каза Флорънс с голямо усърдие. — Той не е алчен, няма нищо спекулативно в него!

— Тук действително постъпваш справедливо към него, няма частица подлост в ума му, аз не съм казал, че има. Самото величие на неговите стремежи, неговата възмущаваща се и презираща гордост, го издигат над мисълта за твоето богатство и положение, освен като средство за дадена цел.

— Ти пак грешиш — каза Флорънс, леко усмихвайки се, но пребледнявайки.

— Не — продължи Ферърс, като че ли не я чуваше, а следваше своите мисли. — Аз винаги съм предсказвал, че Малтрейвърс ще има забележителна женитба. Той не би ги позволил да обича бедна жена или от по-долен род. Той е едно велико създание и ти си решила умно. Нека Бог да ви благослови!

С тези думи Ферърс се оттегли. Когато слезе на вечеря, челото на Флорънс беше мрачно и тъжно. Ферърс прекара три дни в къщата. Той беше особено сърдечен към Малтрейвърс и говореше малко с Флорънс. Но това „малко“ никога не пропускаше да остави в ума й една завистлива и загрижена раздразнителност, на която тя се отдаваше с болезнена леснота.

За да разберем напълно Флорънс Лейсълс, трябва да се помни, че въпреки всичките й ослепителни качества, тя не бе това, което се нарича обична личност. Дори и като дете тя притежаваше известна грубост в отношението си към околните и поради това не можеше да спечели изцяло сърцата им. Лишена от майчини грижи, имайки малки или никакви контакти с деца на нейната възраст, израснала с гувернантка или някоя роднина, тя не беше възприела нежните маниери, които взаимните семейни отношения обикновено създават. С едно гордо съзнание за нейните сили, род и положение, преимущества винаги шумно произнасяни край нея, тя израсна самотна, необщителна, със заповеднически характер. Баща й беше по-скоро горд с нея, отколкото привързан; слугите не я обичаха. Тя искаше твърде малко да знае за другите и твърде малко — да бъде обичана от по-долните — беше извънредно умна и сериозна, за да й доставя удоволствие разговорът и общуването с млади дами на нейната възраст. Нямаше приятели. Сега, имайки действително силни чувства, тя съзнаваше всичко това, но по-скоро с чувство за отмъщение, отколкото на тъга. Копнееше да бъде любена и обвиняваше съдбата, а не себе си.

Когато с всичката горда, чиста и великодушна откровеност на своята натура тя призна на Ърнест любовта си към него, естествено, очакваше най-пламенното и страстно падане на коляно. Нищо по-малко не би я задоволило. Но навикът и опитът от миналото я правеха вечно подозрителна, че не е обичана. За нея беше отрова да мисли, че Малтрейвърс винаги е считал нейните преимущества в богатство като пречка за неговите претенции и възпиране на страстите му. За нея беше безразлично дали нейният любим е подтикван от най-долна алчност или от най-възвишени стремления, стига само в сърцето си той да беше подтикван само от чувството на любов. И Ферърс, който я познаваше много отблизо, знаеше добре как да направи така, че хвалбите му за Ърнест да възбудят против Ърнест всичката й взискателна ревност и раздразнителни съмнения.

— Странно — каза той една вечер, когато разговаряше с Флорънс, — каква съвършена и успешна победа си извоювала над Ърнест! Ще повярваш ли! Той имаше известни предразсъдъци към теб, когато те видя отначало. Дори каза, че си създадена, за да се възхищават от теб, а не да бъдеш обичана.

— Ха! Така ли каза? Вярно, вярно… Той почти каза веднъж същото нещо на мен.

— Но сега как трябва да те обича! Сигурно е, че в него има всичките белези…

— А кои са белезите, мой мъдри Лъмли? — попита Флорънс с принудена усмивка.

— Как, на първо място, несъмнено би трябвало да се отбележи, той никога не снема поглед от теб — с когото и да разговаря, с каквото и да е зает. Погледът му неспирно се насочва към твоите очи.

Флорънс въздъхна и се огледа. В другия край на стаята нейният любим разговаряше с Кливлънд и очите му въобще не се обръщаха да я потърсят.

Ферърс изглежда не забеляза това практическо противоречие на неговите думи и продължи:

— Между другото, сигурно цялото му положение е променено. Челото му е изгубило спокойната си величественост, а дълбокия му глас — уверения си, спокоен тон. Не е ли станал той смирен, объркан и гневен човек, живеещ само върху твоята усмивка, сърдит, ако погледнеш към друг, натъжен, ако устните ти са по-малко усмихнати, изпълнен с ужас, съмнения и трептящо вълнение — роб на една сянка и вече не господар на себе си? Такава е любовта, която ти разпалваш и такава е любовта, на която Малтрейвърс е способен, понеже съм го виждал да я засвидетелства на друга. Но — прибави бързо Лъмли, и като че ли боящ се да не би да е казал твърде много, — лорд Саксингъм ме търси, за да играем вист. Заминавам утре. Ти кога ще бъдеш в града?

— През седмицата — каза клетата Флорънс механично и Лъмли се оттегли.

В следващия момент Малтрейвърс, който беше по-наблюдателен, отколкото изглеждаше, отиде при нея.

— Драга Флорънс — каза той нежно, — изглеждаш бледна. Боя се, че тази вечер не ти е добре.

— Това е за първи път, когато забелязвате, че съм добре или зле. Но няма значение.

— Драга моя Флорънс. Защо държите този тон? По какъв начин съм ви обидил? Да не би Лъмли да е казал…

— Нищо не е казал, освен хвалби по отношение на вас. О, не се страхувайте, вие сте един от тези, за които всички говорят добре. Но не ме карайте да ви задържам тук! Нека отидем при нашия хазяин — оставили сте го сам.

Флорънс не дочака отговор, нито Малтрейвърс се опита да я задържи. Той изглеждаше обзет от мъка, и когато тя се обърна да види погледа му, надявайки се да забележи в него, че се упреква, тя видя, че си беше отишъл, Флорънс стана напрегната и неспокойна. Не знаеше какво говори и започна да се смее истерично. Тя обаче излъга Кливлънд като го накара да повярва, че е във възможно най-доброто си настроение.

След известно време тя стана и премина през всички стаи. Сърцето й беше с Малтрейвърс, но той не се виждаше никъде. Най-после тя влезе в зимната градина и го забеляза през отворения прозорец да се разхожда бавно, със скръстени ръце, по осветената от луната поляна. В сърцето й се породи кратка борба между гордостта и любовта на жената. Последната победи и тя отиде при него.

— Извинете, Ърнест — каза тя, като подаде ръката си, — аз съм виновната.

Ърнест целуна хубавата й ръка и каза трогателно:

— Флорънс, вие имате власт да ме наранявате. Въздържайте се от упражняването й. Не си въобразявайте, че в разправите между влюбени има някаква сладост…

— Казах ви, че съм много взискателна, Ърнест, и че вие няма да ме обичате тъй много, когато ме опознаете по-добре.

— Но вие излязохте съвсем грешен пророк, Флорънс. Всеки ден, всеки час аз ви обичам все повече. Това е по-добре, отколкото някога съм мислил, че бих могъл. Ще бъда откровен — отначало не ви обичах, но сега вие бързо придобивате власт над мен. Тази власт е по-голяма, отколкото умът ми може да допусне. Но внимавайте, ако моята любов е действително едно притежание, което вие желаете, гледайте да не въоръжите ума ми против вас. Флорънс, аз съм горд човек. Самото ми съзнание за по-приятен контакт, който вие бихте могли да създадете, ме прави по-малко смирено любещ, отколкото други биха могли да бъдат към вас. Аз не бих бил достоен за вас, ако не бях устойчив към себеуважението си.

— Да — каза Флорънс, в сърцето на която тези думи намериха място, — простете ми този път. Аз няма да си простя тъй скоро.

Ърнест я притисна до сърцето си и почувства, че с всичките си грешки тази жена, за която се боеше, че не би могъл да направи тъй щастлива, колкото жертвите й към нея заслужаваха, ставаше много мила. В сърцето си той знаеше, че тя не беше тази, която ще го направи щастлив. Но това не беше неговата мисъл — това беше неговият страх. Нейната любов беше изкоренила всяка мисъл за себе си от тези великодушни гърди. Оставаше му единствената загриженост да може да й се отплати.

Двамата продължаваха да се разхождат по поляната мълчаливи и замислени, Флорънс беше меланхолична, но сякаш благословена.

— Това спокойно небе с хубави звезди — каза Малтрейвърс, — не ни ли проповядва философията на мира? Не ни ли говори то колко много от спокойствието принадлежи на достойнството на човека, на висшата същина на душата? Малките неприятности и създадените от нас грижи не са подходящи за действителната ни натура. Да, мила Флорънс, нека се поучим от това небе каква трябва да бъде земната любов: чиста като светлината и мирна като безсмъртието, за да се издигне над облаците. Нека малките умове въвеждат в най-светите си чувства горчивината и шума на обикновения живот! Нека ние любим като същества, които ще бъдат един ден жители на звездите!