Едуард Литън
Бурен живот (32)

VI

Има нещо меланхолично в една лятна вечер в някой уединен град. Тук улиците са безшумни, тук е спокойствието на полето, но без неговите птички и цветя. Читателят ще бъде така добър да си представи тиха улица в тих полски град в тиха юнска вечер. Картината не е весела: две кучета си играят на улицата, едно старо бди до новобоядисана врата. Няколко дами на средна възраст се движат безшумно по тротоара, завръщайки се у дома за чай, в бели муселинени дрехи и сламени шапки, със зелени и кафяви, тънки, копринени воали. По две, по три изчезват през праговете на чисти къщички с железни или дървени огради и зелени дворчета.

Една крава преминаваше по улицата, последвана от жена, която имаше намерение да я дои. Две млади и весели търговчета, зяпащи след момите, изчезнаха отчаяни. Нощта нежно напредваше и при все че една-две звезди се бяха появили, въздухът оставаше прозрачен. При отворения прозорец на една от къщите на тази улица седеше Алис Дарвил. Тя работеше (това хубаво извинение за жените, когато размислят), и докато мислите преминаваха в нея, вечерта започна да бледнее, работата й падна на коляното, а красивите ръце се отпуснаха механично върху полата. Профилът й беше обърнат към улицата, но без да помръдне главата си или да измени положението си, очите й поглеждаха от време на време към малкото й момиче, сгушило се до нея, уморено от играта. То се чудеше, може би, защо не беше сложено да си легне, но изглеждаше спокойно като самата майка. Понякога очите на Алис се изпълваха със сълзи и тогава тя въздишаше, като че ли се мъчеше да ги премахне. Но бедната Алис, ако тя сега тъжеше, то нейната тъга беше мълчалива и търпелива.

Улицата беше опустяла съвсем, когато един мъж премина по тротоара на отсрещната страна. Дрехите му бяха груби и прости, между тези на работник и земеделец, но при все това имаше нещо контешко в светло червената му копринена кърпа, завързана по моряшки около жилестата му шия. Шапката му беше накривена и, на доста голямо разстояние от привлекателната му жилетка, блестеше ланец на часовник с медали, който имаше подозрителен вид в сравнение с останалото му облекло. Пътникът беше покрит с прах и тъй като тази част от улицата беше на края на града и се съединяваше с шосето, той вероятно, след дълго пътуване, беше стигнал търсеното място за вечерта. Погледът на този чужденец беше загрижен, неспокоен и смутен. Във вървежа и в надутостта му се забелязваше безгрижието на вагабонтина. Но бдителните му и подозрителни очи изразяваха угриженост и страх. Той беше човек, върху когото порокът изглежда беше отпечатал видими белези и, който виждаше с едното си око кесията, а с другото затвора. Алис забеляза чужденеца едва когато тя самата привлече вниманието му. Той се спря изведнъж като съзря лицето, постави ръката си над очите, за да я види по-добре, и най-после избухна в смес от учудване и радост. В този момент Алис се обърна и погледът й се срещна с неговия, който, неописуемо страшен, парализира и очите, и душата й. Лицето й изведнъж се вкамени, устните й побеляха като мрамор, очите й почти изскочиха навън, ръцете й конвулсивно потрепериха, но не помръдна от мястото си. Чужденецът се поклони и се ухили, след това предпазливо премина улицата, стигна до вратата и почука силно. Алис не се помръдваше, чувствата й изглежда я бяха напуснали. Веднага силният и груб глас на чужденеца се чу отдолу в отговор на запитването на единствената жена, която Алис държеше като прислуга. Силните му и тежки стъпки изскърцаха и раздрусаха слабата стълба. Тогава Алис стана инстинктивно, взе детето си здраво в ръцете и застана права и неподвижна срещу вратата. Тя се отвори, бащата и дъщерята бяха още веднъж в една стая лице срещу лице.

— Добре, хубавата ми Алис, как си? Радваш се, че виждаш пак стария си баща. Сигурен съм. Без церемонии, седни. Ха, ха! Тук е удобно, много удобно. Ние ще живеем заедно отлично. Търговията е слаба. Добре, не можеш да изоставиш стария си баща. Нека пийнем и хапнем нещо.

Като каза това, Дарвил се тръшна на чистото, хубаво, малко канапе, с вид на човек, решен да се разположи като у дома си.

Алис гледаше и трепереше. Гласът й действително я беше напуснал.

— Хайде, защо не се разшеташ? Предполагам, че трябва сам да се обслужа. Хубави маниери! Но хо-хо, има звънец, голям разкош. Нищо, аз съм свикнал да се обслужвам сам.

Силно дръпна шнура на звънеца и се чу звън из цялата къща. Уредът, който предизвика звука, падна в ръцете му.

След малко пристигна жената прислужница, порядъчна, стара жена.

— Чувай, старо момиче! — Донеси от най-хубавото, което има за ядене. Не обръщай много внимание, нека бъде изобилно. И, казвам, едно шише вино. Хайде, не стой така да гледаш като някое ударено теле. Дявол да те вземе! Не чуваш ли?

Слугинята се оттегли, като че ли пистолет беше поставен до главата й. Дарвил, смеейки се на глас, се хвърли отново на канапето. Алис продължи да го гледа, и без да промълви и дума, се измъкна от стаята с детето на ръце. Тя бързо слезе надолу по стълбите и срещна слугинята. Последната, която беше много привързана към господарката си, се разтревожи много, като я видя да напуска къщата.

— Какво има, госпожо, къде отивате? Мила, вие нямате шапка на главата си? Какво значи това? Кой е този?

— О, боже! О, боже! — извика Алис сякаш в агония. — Какво ще правя? Къде да бягам?

Вратата отгоре се отвори. Алис чу, сепна се и в следващия момент беше на улицата. Тя тичаше, без да диша, и приличаше на луда. Умът й действително по това време я беше напуснал. Дори, ако пред нея имаше река, тя би потънала в нея.

Но когато стигна ъгъла на една улица, която водеше към по-многолюдния булевард, тя почувства, че някой хваща ръката й и чу името си произнесено с учуден и изплашен глас.

— Боже, госпожа Бътлър! Алис! Какво виждам? Какво има?

— О, господине, спасете ме! Вие сте добър и велик човек! Спасете ме, той се завърна!

— Той! Кой? Господин Бътлър ли? — попита банкерът, защото това беше той.

— Не, не… не е той!… Не казах за него, а за баща ми. Моя, моя… погледнете назад… идва ли?

— Успокой се, млада приятелко, никой не е наблизо. Ще отида и ще се разбера с баща ти. Никой няма да ти направи нищо. Аз ще те защитавам. Върни се. Ще дойда след теб. Не трябва да ни видят заедно — каза банкерът.

— Не, не — каза Алис още по-бледа — не мога да се върна.

— Добре, тогава ме последвай до вратата. Слугинята ще ти донесе шапката и ще те придружи до моята къща, където ще можеш да ме почакаш докато се върна. През това време аз ще се видя с баща ти и се надявам, че ще те освободя от неговото присъствие.

Банкерът, който говореше много бързо и нетърпеливо, без да дочака отговор, се отправи към къщата на Алис. Алис не го последва, остана на същото място докато пристигна при нея прислужницата й. Тя я заведе в жилището на богатия човек.