Едуард Литън
Бурен живот (23)

I

„Хубав климат, климат на любов!

Това си ти, Италия!

Като майчино око усърдното небе

Е за тебе усмивка вечна!

Всяко цвете, всеки лъч

Са влюбени в тебе!

Красиво езеро,

Чудно като морска нимфа,

Богинята ловец със своята свита

Е нямала подобна баня.

Господарката нощна — луната

Нежно се оглежда във тебе.

Красиво дете на самотните хълмове,

Да бъде благословена твоята дрямка,

Сълзите земни, от твоето раждане до сега

Не са помрачавали твойта усмивка,

И сладките часове в люлките от цветя

Носят щастието за тебе.“

Такива бяха стиховете, произнасяни на мек италиански език, които се носеха през една приятна лятна вечер край езерото Комо. Лодката, от която идваше песента, плаваше леко над блещукащата вода, към покрития с мъх бряг, където на една височина блестяха белите стени на вила, заобиколена с лози. Пред самата вила на полянка стоеше млада и красива жена, облегната на рамото на съпруга си, и слушаше песента. Но нейното възхищение скоро се превърна в личен интерес, когато лодкарите, наближавайки брега, намалиха ход и тя почувства, че песента е в нейна чест.

— Ти съжаляваш, драга Терез, че си се отказала от блестящата си кариера заради един неприветлив дом и един достатъчно стар съпруг, за да бъде твой баща — каза съпругът на жена си с усмивка, която предизвикваше искрен отговор.

— А, не! Дори тази песен в моя чест не би съдържала никаква музика за мен, ако и ти не слушаше.

Тя беше известна личност в Италия — signora Cesarini, сега madame De Montainge! Ранната си младост беше прекарала на сцената на вокалното изкуство — предстоеше й блестящо бъдеще, но след една кратка, макар и блестяща кариера, тя се омъжи за богат френски благородник, оттегли се от сцената и сега прекарваше живота си във веселите парижки салони, или край бреговете на сънливото езеро Комо, до което нейният съпруг беше купил малка, но красива вила. Тя обаче често практикуваше очарователното си изкуство. Тъй като беше жена с необикновено усъвършенстван талант, имаше дарбата да импровизира. Току–що се бе завърнала в това любимо място, за да прекара лятото, и група ентусиазирани младежи от Милано беше дошла при езерото, за да поздрави нейното пристигане с подходящо отдаване на почести — с песни и музика. Това беше чудесен стар обичай, останал от по-хубавите дни на Италия.

Когато лодката спря до брега, госпожа Дьо Монтен заговори певците, благодари им с приятно и непристорено усърдие за тъй деликатно отправения комплимент и ги покани да слязат на брега. Шестимата младежи приеха поканата и пуснаха котва до издаващия се навътре бряг. Едва тогава Дьо Монтен обърна внимание на жена си към една лодка, която се движеше бавно край сенчестия бряг, управлявана от младеж, който изглежда беше слушал с внимание песента, и който по едно време се беше присъединил към хора (тъй като песента беше повторена), с такъв приятен глас и тъй богат в силата си, че предизвика възхищение дори у самите певци.

— Този господин не е ли от вашата компания? — попита Дьо Монтен миланците.

— Не, господине, не го познаваме — беше отговорът, — неговата лодка дойде незабелязано до нас.

Докато се водеше този разговор, младежът беше напуснал мястото, където се намираше, и веслата му пореха сияещата повърхност на езерото, направлявайки се точно към мястото, където стоеше Дьо Монтен. С учтивостта въздигната в култ в неговата страна, французинът повдигна шапката си.

— Ще ми направите ли честта — каза той, — да се присъедините към нашата малка група?

— Това е едно удоволствие, което желая твърде много, за да отблъсна — отговори лодкарят с малко чуждестранен акцент, и в следващия момент беше на брега. Имаше забележителна външност. Дългата му коса се спускаше с безгрижна грация над едно чело по-спокойно и по-умно от това, което подхождаше за неговите години; маниерите му бяха необикновено сдържани, с известна гордост, която ставаше по-очебиеща поради високия му ръст, благородните черти, спокойното му и установено изражение на меланхолия в очите и усмивката.

— Вие лесно ще повярвате — продължи той, — че моите съотечественици ги считат за студени хора, тъй като трябва да сте открили вече, че съм англичанин. Аз не мога да не взема участие в ентусиазма на тези, които са около мен, когато се скитам близо до земята, която е светилище на въодушевлението. Колкото се отнася до останалото, за сега се намирам в насрещната вила, срещу вашата; името ми е Малтрейвърс и съм очарован от мисълта, че не съм вече чужденец за една жена, славата на която достигна до мен.

Госпожа Дьо Монтен беше леко поласкана от маниерите й тона на англичанина, които казаха много повече от думите му, и след няколко минути, под влиянието на щастливото континентално безгрижие, всички от компанията имаха чувството, че се познават от години. Вино, плодове и други прости и скромни освежителни неща бяха донесени и сложени на груба маса върху тревата, около която гостите седнаха с домакините. Ясната луна ги огряваше, а сребристото езеро спеше до тях. Беше сцена за Бокачио или Клодий.

Разговорът, естествено, се водеше върху музиката; това е почти единственото нещо, за което въобще може да се каже, че италианците го познават. Именно това знание усъвършенстват най-лесно, понеже е вродено в тях — тъй като за музиката, като наука, непрофесионалните любители знаят твърде малко. Понеже са надменни и суетни към последните останки от своя национален гений, както старите римляни са били към своето бойно изкуство, те гледат на музикалните произведения на другите страни като на варварски. Не могат да оценят, нито да разберат ценността на могъщата германска музика, която е интелектуален изразител на една нация — една музика, съдържаща философия, героизъм, разум и въображение едновременно.

Малката група говореше обаче за музиката с въодушевление и наслада, което очароваше меланхоличния Малтрейвърс, който от седмици насам нямаше друг приятел, освен собствените си мисли, и който по всяко време посрещаше с голяма симпатия и ентусиазма към каквото и да е изкуство. Той слушаше внимателно, но говореше малко и от време на време, когато разговорът отслабваше, се забавляваше, като наблюдаваше приятелите си. У шестимата миланци нямаше нищо забележително в изражението на лицата, както и в разговора им. Те притежаваха характерната подвижност и разговорливост на своите съотечественици, нищо от мъжественото достойнство, което отличава ломбардците от южняците, и малко френска учтивост, от която жителите на Милано рядко са лишени. Тяхното обществено положение, очевидно, беше от средната класа; която обещаваше много за в бъдеще. Но те не можеха по никакъв начин да се различат от хилядите други миланци, които Малтрейвърс беше срещал при разходките и в кафенетата на техния горд град. Домакинът беше малко по-интересен. Висок, красив човек, на около четиридесет и осем години, с високо чело и черти, които силно изразяваха трезвия характер на мислите му. Той притежаваше малко от френската живост в маниерите и без да го погледнеше в лицето, човек несъзнателно би почувствал, че той е най-възрастния в компанията. Съпругата му беше поне двадесет и четири години по-млада от него. Радостна и игрива като дете, с женствена и омагьосваща нежност в непринудените си маниери, които подчиняваха естествената й веселост, тя придобиваше естествена елегантност. Черна коса, небрежно вчесана, открито чело, големи черни, усмихващи се очи, малък правилен нос, цвят на лицето, различаващ се малко от маслинения вследствие на едно вечно възвръщащо се зачервяване; възхитително правилна уста с малки бисерни зъби и лека, деликатна фигура, малко под обикновения ръст, завършваха портрета на госпожа Дьо Монтен.

— Добре — каза господин Тираболоши, най-разговорливият и чувствителен от гостите, наливайки чашата си, — това са часове, в които можем да мислим за бъдещия си живот. Но не можем да се надяваме, че госпожата ще помни за дълго това, което ние никога не можем да забравим. Париж, казва френската поговорка, (est le paradis des femmes), е рая за жените, а в рая е прието да се спомня твърде малко за това, което се е случило на земята.

— О — каза госпожа Дьо Монтен с усмивка, — в Париж е на мода да се презира дребнавия живот в другите градове и да се афектира с романтични чувства — des sentiments romanesques. Това е тъкмо темата, на която нашите хубави дами и модерни писатели желаят така много, за да говорят и пишат. Не е ли така, драги? — обърна се тя любезно към Дьо Монтен.

— Така е — отговори той, — но вие не сте достойни за подобна тема — вие се присмивате на чувствата и романтичното.

— Само на френските чувства и на романтизма на Chausse d Antin вие, англичаните — продължи тя, като се обърна с мило заканване към Малтрейвърс, — вие сте ни развалили и корумпирали; ние не сме доволни само да ви имитираме, ние трябва и да ви превъзхождаме; тичаме от прекаленото към яростното!

— Кипежът на новата школа е може би по-добър от застоялостта на старата — каза Малтрейвърс. При все това, дори вие — продължи той, като се обърна към италианците, — които първи с Петрарка, Данте и Ариосто дадохте на Европа пример за значението на сантименталното и романтичното, вие, които построихте сред самите развалини на класическата школа, сред нейните коринтийски колони и навеждащи се сводове, кулите на готите, вие изоставяте старите си модели и въвеждате литературата в по-нови и по-буйни пътища. Такъв е пътят на света — вечният прогрес е вечна промяна.

— Твърде е възможно — каза господин Тираболоши, който не разбра нищо от това, което се каза. — Това е крайно дълбоко и относително, размишляването е красиво и превъзходно нещо: вие англичаните сте толкова… толкова… накъсо, това е възхитително, Фасколо е велик гений, такъв е и Монти; а колкото се отнася до Росини — вие познавате последната му опера — cosa stupenda!

Госпожа Дьо Монтен погледна към Малтрейвърс, плесна с малките си ръце и избухна в смях. Малтрейвърс се зарази и започна също да се смее. Но той побърза да поправи педантичната грешка, която беше допуснал с откровението си в компанията. Взе китарата, която, заедно с другите си музикални инструменти, певците бяха донесли, и като посвири малко на нея, каза:

— След всичко, госпожо, във вашата компания и с това осветено от луната езеро пред нас, ние чувстваме, че музиката като че ли е най-добрата ни тема за разговор. Нека надделеем над тези господа да ни доставят удоволствие още веднъж.

— Вие ме изпреварихте и казахте това, което щях да кажа — обади се бившият певец. И Малтрейвърс предложи китарата на Тираболоши, който фактически умираше от желание да покаже пак способностите си. Той взе инструмента с лек жест на скромност и каза на госпожа Дьо Монтен: — Има една песен, композирана от един мой млад приятел, от когото дамите много се възхищават, въпреки че на мен това ми изглежда малко сантиментално.

Той изпя куплетите на песен, озаглавена:

Нощ и любов

Когато звездите са на небето,

Тогава мисля за тебе.

Отплавай с погледа си към мен,

Когато звездите гледат морето!

Защото мислите, като вълните,

Които се гонят нощем,

Са най-спокойни и най-приятни,

Тъкмо когато греят звездите.

Моята силна земна любов

Спи тихо във светлина

Под ясно, широко небе,

Образувано само от тебе.

Часът, в който сънища свети

Минават през дрямката,

Е час музикален, изглежда,

И ти трябва да бъдеш до мене.

Защото мислите по теб са свети

 

За обикновения дневен лъч

Мога да те познавам само

Като моя звезда, мой ангел и сън!

И сега, при дадения вече пример и образувалата се обща надпревара в хвалбите към красивата домакиня, китарата преминаваше от ръка в ръка и всеки един от италианците изпълняваше своята част. Човек би си въобразил, че се намира на старо гръцко пиршество с лира, преминаваща наоколо.

Но както италианците, така и англичаните, чувстваха, че забавлението би било непълно, ако не чуеха прочутата вокалистка и импровизаторка, която председателстваше малкото увеселение — госпожа Дьо Монтен. С женствената си тактичност тя отгатна общото желание и предвари това, което сигурно щеше да бъде поискано от нея. Взе китарата от последния певец и, като се обърна към Малтрейвърс, каза:

— Вие сте слушали, разбира се, някои от нашите по-известни импровизатори, и следователно, ако ви запитам за някоя тема, това ще бъде само за да ви докажа, че талантът не е обикновено нещо измежду италианците.

— Да — рече Малтрейвърс, слушал съм действително някои грозни стари хора с грамадни бакенбарди и с жестове на най-обезпокоителна жестокост да изливат буйните си impomptus. Но никога не съм слушал някоя млада и красива дама. Ще повярвам на вдъхновението, само когато го чуя направо от музата.

— Добре, ще направя най-големи усилия от моя страна, за да заслужа комплиментите ви. Трябва да ми дадете темата.

Малтрейвърс помисли за момент и предложи:

— „Влиянието на славата върху гения.“

Това беше прието от импровизаторката и след къса прелюдия тя избухна в дивни и разнообразни мелодии с толкова меден глас, толкова точен вкус и толкова дълбоко чувство, че поезията звучеше в ушите на очарованите слушатели като такава, каквато би произнесла Армида. Въпреки това, самите стихове, като всички случайни излияния, бяха от такова естество, че не можеха да бъдат запомнени.

Когато песента на госпожа Дьо Монтен свърши, не последваха никакви ръкопляскания. Италианците бяха твърде трогнати от изкуството, а Малтрейвърс — от чувството, че ще последват грубо подготвени хвалби. И преди да беше нарушено приятното мълчание, един новодошъл мъж, който се беше спуснал откъм горичката по височината зад къщата, се озова в средата на компанията.

— А, драги ми братко — извика госпожа Дьо Монтен, като стана и се облегна с вид на привързаност на рамото на новодошлия, — защо се забави толкова в гората? Ти, тъй деликатен! Но какво ти е? Колко блед изглеждаш!

— Това е само отражение от лунната светлина, Терез — каза новодошлият. — Чувствам се добре. — Като каза това, той погледна мрачно компанията и се обърна, като че ли искаше да се измъкне.

— Не, не — прошепна му Терез, — ти трябва да останеш за момент и да бъдеш представен на гостите ми: ето тук един англичанин, когото ще обикнеш, който ще те заинтересува.

Докато изговаряше това, тя почти го изтегли напред, и го представи на гостите си. Цезарини отговори на техните поздрави със смесица от срамежливост и надменност, полугруба и полуграциозна, и измърморвайки някакви неясни поздравления, потъна в един стол, отдаден сякаш на мечти. Малтрейвърс го загледа и остана доволен от неговия вид, който макар и некрасив, изглеждаше особен. Този мъж беше съвършено слаб, бузите му бяха хлътнали и безцветни. Очите му бяха хлътнали дълбоко под челото, големи и силно светещи, а мустачките му се извиваха надолу и леко засилваха строгостта на устата, която беше затворена с мрачна и полусаркастична твърдост. Не беше облечен, както обикновено се обличат хората. Носеше черен фрак с широка яка на ризата, извита надолу, тясна кърпа от черна коприна, по-скоро увита, отколкото завързана около врата. Очевидно младежът беше около двадесетгодишен и се беше отдал на живописната собствена идея, което е белег на един по-суетен ум, отколкото на придържането към модата.

Чудно е, че въвеждането само на един новодошъл в някоя компания често е достатъчно, за да се развали цялата интимност, която е съществувала дотогава в нея. Забелязваме това дори когато новодошлият е приятен и разговорлив. Но в сегашния случай едва ли би имало по-неприятен гост. Присъствието на този срамежлив и неразговорлив човек внесе охлаждане сред цялата група. Веселият Тираболоши веднага съобщи, че е вече време да си отиват. Това не бе минало през ума на никого досега, а действително беше късно. Италианците се раздвижиха, започнаха да прибират инструментите си, да разменят любезности, да се покланят и да се отправят към хотела в Комо, където бяха наели стаи за през нощта. Докато лодката се отдалечаваше леко и докато двама от тях бяха заети с гребане, останалите четирима взеха инструментите и започнаха да пеят прощална песен. Беше точно полунощ — затишието навсякъде беше станало по-силно и по-голямо. Имаше някаква чудна сила в свежия въздух и сред сенките веслата, затихваше все повече и повече, беше невъзможно да се опише пронизващия и магически ефект, който тя провеждаше.

Групата, която остана на брега, не разговаряше. Забелязваше се нежна признателност в очите на Терез, докато тя се облягаше на мъжествената фигура на Дьо Монтен, към който нейната привързаност беше може би още по-голяма и по-искрена, поради различието в годините им. Една млада жена, която обича един мъж, не твърде стар, но много по-възрастен от нея, го обича с любов, съдържаща почит. Малтрейвърс стоеше малко настрана от Терез, на края на вдаващия се навътре бряг, със скръстени ръце и замислено лице. „Как така се случва — каза си той, не съзнавайки, че говори полугласно, — че най-обикновените неща в света могат да ни доставят такова неземно удоволствие? Какъв контраст между тези музиканти и тази музика! На такова разстояние са техните фигури и са тъй неясни, че човек почти би си помислил, че създателите на тези нежни звуци са от друга направа, сякаш неземна. Може би затова поезията на миналото звучи в нашите дни по-дълбоко и по-божествено, защото в нея е премахната направата, от която са самите поети. О, Изкуство, Изкуство, как ни облагородяваш и възпитаваш! Какво е природата без теб!…“

— Ви сте поет, господине — каза мек, ясен глас до него и Малтрейвърс се сепна като видя, че е имал, без да знае, слушател в лицето на младия Цезарини.

— Не — каза Малтрейвърс, — аз избирам цветята, не култивирам почвата.

— А защо не? — попита енергично Цезарини. — Вие сте англичанин. Имате родина, имате жива сцена и интересувате публиката.

Когато погледна към младежа, Малтрейвърс беше изненадан от внезапното въодушлевение, което беше пламнало на бледото му лице.

— Зададохте ми въпрос, какъвто бих се посвенил да ви задам — каза англичанинът след кратка пауза. Вие, струва ми сте поет?

— Въобразявам си, че може да съм такъв. Но поезията в нас е като птичка в пустинята. Тя пее вследствие на някакъв импулс и песента умира без никакъв слушател. О, да бях принадлежал на една жива страна, да речем франция, Англия, Германия или Америка, а не на една корумпирана мъртва гигантка. Защото такава е сега земята на древната лира…

— Нека се срещнем пак, и то скоро — каза Малтрейвърс, като протегна ръка.

Цезарини се поколеба за миг, но прие и върна поздрава. Резервиран, какъвто си беше, нещо у Малтрейвърс го привлече. И действително, у Ърнест имаше това, което пленяваше мнозинството от онези нещастни ексцентрици, които не се движеха в общоприетия кръг.

След няколко минути англичанинът се беше сбогувал вече с притежателите на вилата и леката му лодка се движеше бързо по езерото.

— Какво е мнението ти за англичанина? — попита госпожа Дьо Монтен съпруга си, като се отправи към къщата. (Те не проговориха нито дума за миланците.)

— Държането му е много благородно за неговата възраст — каза французинът. — Изглежда е видял доста свят и е извлякъл полза от него, и е преживял достатъчно.

— Той ще бъде една придобивка за нашата компания тук — каза Терез. — Интересува ме. А теб, Кастручио? — попита тя, като се обърна към своя брат. Но Цезарини, с обичайните си безшумни стъпки, вече бе изчезнал в къщата.

— Уви, бедният ми брат! — каза тя. — Не мога да го разбера. Какво иска той?

— Слава! — отговори спокойно Дьо Монтен. — Една суетна сянка. И не е чудно, че се безпокои напразно.